…споделено от приятел Зловещ, зверски. Покорен, неописуемо жив. Вероятно е грешка, Вероятно е фалш, Истина е. Няколко пъти мечтах. Няколко пъти опитах. Няколко пъти живях. Хиляди пъти потънах в земята – не мъртва не жива нито жена. Не е трудно, само че не исках. Не исках да се чувствам еднаква или различна. Исках да съм Аз. ! автор: Диана
Жак Превер е един от любимите ми поети. Той пише, така както говори, живее и чувства. “Déjeuner du matin” е най-любимото ми негово стихотворение. То, съвсем естествено, звучи неповторимо само в оригинал, но много ми се иска да го прочетете и вие. Затова, освен на френски, го публикувам и на български. С една уговорка! Тъй като, не открих превод на това стихотворение от някой наш признат поет, си позволих да направя опит /без каквито и да е претенции/ и да го преведа за вас. … а междувремнно открих и превод от Веселин Ханчев. Наслаждавайте се! Déjeuner du matin Jacques Prevert Закуска на сутринта Превод: LeeAnn Сутринна закуска Превод: Веселин Ханчев Il a mis le café Dans la tasse Il a mis le lait Dans la…
Никола Вапцаров Отминахме, защото бяхме горди И сложихме над всичко гордостта А някъде заглъхнаха в нощта На любовта последните акорди. През тази нощ прокълнат бях от мрака И тъй останах безутешен, слеп Защото нямах никой освен теб И нямаше сърцето що да чака. Не плаках… Звук душата не отрони Но чувствах тъй ужасна пустота Призвал те бих… но все пак гордостта На мойта радост слънцето прогони. С угаснал плам, след глупава разтрога Еднакво чужд на слава и позор Вървях без цел, изгубил своя взор Почти без страх, почти и без тревога…
Робърт Бърнс превод: Владимир Свинтила Идейки си запъхтяна Вечерта веднъж Джени вир-водица стана В цъфналата ръж. Джени зъзне цяла Джени пламва изведнъж Бърза мокра до колене В цъфналата ръж. Ако някой срещне някой В цъфналата ръж И целуне този някой някого веднъж То нима ще знае всякой де кога веднъж Някого целувал някой В цъфналата ръж!
Гледам белия лист и в съзнанието ми се прокрадва споменът за един остарял, но много популярен, виц за песимиста, оптимиста и чашата. Ако го перефразирам за белия лист, той вероятно би звучал така: „Гледайки един бял лист, песимистът би казал: „По-лошо от празен бял лист, може да бъде само празен черен лист”, а оптимистът вероятно би казал: „Няма нищо по-хубаво от празен бял лист и бистър и свободен ум, който да остави оптечатъка си върху него!” За някого, вероятно, белият лист е вещ (дори „вещ” е силно казано), лишена от смисъл и съдържание, нищо ново, нищо неочаквано, нищо необикновено. И, вероятно, ще се окаже прав, … за себе си. Белият лист е начало. Той е най-подходящото място да начертаеш пътя напред, да…
Съвършенството, също като свободата, е чувство… Всеки го носи в себе си и го дава на другите, но само на тези, които могат да го усетят! Съвършена е капката роса, която, плъзгайки се по стръкчето тревичка, сякаш й мие очичките, и нежно я буди за новия ден… Съвършена е дъгата, която се усмихва и ни мами към хоризонта… Съвършен е облакът, който плува грациозно, докато ангелчетата спят в него… Съвършени са очите, в които се отразява красотата на изгряващото слънце и му се усмихват… Съвършено е сърцето, което чувства топлина в студа и вижда светлина в тъмнината… Съвършена е мисълта, която ни води към търсене на съвършенството…. А ти, който търсиш съвършената жена, погледна ли дъгата? Почувства ли росата? Тя е там и те чака,…
Когато Вятърът се върна, Облачето все още беше там. То вече не плачеше, беше се успокоило, усмихваше се и дори играеше със Слънчицето на онази игра, която бе научило от малките пуйчета. Спомняте си я, нали? Вятърът научи какво бе сторил, но не го разбра… Или може би не искаше да го проумее! Не само, че не искаше да проумее, но дори говореше сърдито и надменно на Облачето. Обясни му, че той е един много важен Вятър и има стотици облачета, за които да се грижи и да люлее в Небето. Облачето се почувства така, сякаш бе спряло порива на Вятъра! Вятърът, по-студен и пронизващ от всякога, посъветва Облачето да потърси други Ветрове… Облачето се натъжи отново… То знаеше, че не е най-важното Облаче в…
Облакът, всъщност беше момиче, даже не точно момиче, а жена, но някак по момичешки непорастнала жена, така, че по-скоро беше момиче. Облакът, всъщност беше Облаче, пухкаво и щастливо, което имаше мечта. То искаше да намери Вятъра, или поне топлият въздух, който се издигаше от земята, и заедно с него да полети и да достигне другите облачета, които нежно плуват в небето. Облачето искаше да ги пипне и да надникне в тях, а даже му се искаше да погъделичка ангелчетата, които кротко спинкат там. Един ден Вятърът дойде при Облачето. Вятърът, всъщност беше мъж, пораснал и зает, който някак бе разбрал за мечтата на Облачето. Вятърът беше виждал много облачета преди и разказваше на малкото Облаче за тях. Вятърът беше летял насам, натам, наляво и надясно,…
Усмивката е най-красивото творение на природата. Чудели ли сте се защо няма грозни булки? Или защо малките деца са “сладки”? Много е просто – защото са усмихнати! Ако всеки от нас се усмихва един път повече всеки ден, в сравнение с предишния, животът ни и светът около нас ще станат по-красиви и по-добри. Усмивката е най-силното оръжие, известно на човека! Опитайте! Усмихнете се на някой, който идва с цел да ви обиди или нарани! Обикновено той бива толкова смаян от тази реакция, че забравя защо е дошъл! Често съм чувала да казват: “Брой до 20 и тогава реагирай!” Аз бих добавила: “Усмихвай се, докато броиш до 20!” Така противникът ви ще бъде най-малкото озадачен, също и леко обезоръжен, а това е част от победата! Събуждайте…