Всяко нещо на този свят е опасно. А, ако са замесени хора, е дваж по-опасно… Влюбването е опасно… Искреното общуване е опасно… Мисленето – то пък, изглежда смъртоносно опасно… А хората не обичат опасностите, обичат да им е сигурно… Затова спряха да общуват истински, да се влюбват, да усещат и да мислят… И животът им стана един сигурен, спокоен и безопасен… Дали?
Облаците са олицетворение на живота. Отношението ни към облаците е олицетворение на отношението ни към живота. Когато над главата ти е надвиснал облак и той ти се струва най-черния възможен, не можеш да предположиш, че за този, който гледа отстрани, облакът може и да е розов. Този, който гледа от друг ъгъл, пък не може да те разбере от какви черни облаци се оплакваш. А може би, ако намериш сили да направиш крачка в страни, ще установиш, че погледнат от друг ъгъл, облакът наистина не е толкова черен, колкото ти е изглеждал в началото. Затова, когато видиш черен облак, винаги си казвай “Хм, това чудо все от някоя страна е розово, само трябва да намеря от коя!” и тръгвай да я търсиш 😉
Тъгата не е тежка, тя не потъва. Струва ти се, че е дълбоко дълбоко в теб, но всъщност тя стои отгоре и захлупва всяка емоция и те лишава от способността ти да усещаш… Колкото повече си плакал тъжен, толкова повече площ е заела тъгата. Идва момент, в който ти става трудно да плачеш, тъгата те е стиснала здраво за гърлото… От щастие се плаче лесно – то винаги намира начин да нахлуе и да избута тъгата навън, за да си проправи път за още повече щастие – както светлината винаги успява да пробие и най-дълбоката тъмнина… И колкото повече плачеш от щастие, толкова повече място за щастие имаш.
През последните 15 месеца имах много поводи да съм много тъжна. Това продължи толкова дълго, че ми позволи да мина през всички агрегатни състояния на тъгата, да свикна с нея, да я приема и опозная до степен да мога да говоря за нея с любов. Мисля, че тъгата прави хората по-добри, защото преживяването на собствената тъга помага да разбираш по-добре чуждата. Това пък ни прави по-истински и в крайна сметка – по-щастливи. Само по-красиви не ни прави… Казват, че тъгуването е процес и изпращането на тъгата не става с едно щракване на пръстите. От опит потвърждавам и си признавам, че знаейки това, по-лесно приех присъствието ѝ в живота си напоследък – обнадеждаващо е да знаеш, че има край. Всеки минава през периодите на тъга различно,…
Миналата година, по това време, ви обещахме тази година да изядем две торти. Дано не сте ни повярвали, защото по нищо не личи да има дори и една торта, която чака да бъде изядена днес. Поне не и на този рожден ден 😉 . Сега, тържествено обещавам догодина да изядем три торти! Люлю, Контесата, Гери и Ник ще помагат – някои в правенето, други в изяждането. (Може пък някой от тях да се смили и да не чакаме цяла година… м?) Но най-вече те обещават да помагат с наглеждането на тийнейджъра, обръщането на внимание и благата приказка с него. Нали? Пожелавам си вдъхновена, пъстра и наситена блог-година!
Вдъхновено от любим Пирон. Благодаря, ти_си_знаеш_коя 🙂 Има хора, които са част от проблема. Има такива, които са част от решението. А има и хора-Пирони, които са там, за да не се разпадне сглобката и да се окаже без значение дали си част от проблема или част от решението. Те, Пироните, обикновено светят. Понякога със собствена светлина, понякога с отразена, но сиянието ти подсказва, че са там. Те, Пироните, не случайно имат големи и здрави глави – с тях слушат, разбират и пазят тайни. Да бъдеш Пирон е не лесно – всички се опират на теб и очакват да не се огънеш, да не ръждясаш, да не се пречупиш. И Пиронът обикновено се справя. Разбира се, те, Пироните, имат чувства. Понякога са тъжни, понякога изморени,…
Аз съм силна, супер силна, почти като супер герой супер силна, но не защото искам или защото ми харесва, а защото няма друг начин… И продължавам да съм енергична и ентусиазирана и да намирам начин да вървя напред – просто няма друг начин, но това поне ми харесва, защото това съм аз… И съм позитивна, успявам да остана позитивна, не знам как – вероятно отново защото това съм аз… Напоследък живея в черна, тъмно черна хроника и мисля, много мисля за смисъла, за пътя, за светлината… за приемането, прощаването и сбогуването… и понякога за смъртта. Казват, че за каквото си мислиш, това привличаш. Тя, смъртта, е основният режисьор на филма ми в последните 15 месеца и е тук, въпреки, че не мисля за нея. Затова…
Преди петдесет дни си отиде и майка.Година след татко. Твърде скоро, измерено в земно време…Празно е и тегаво…Не толкова празно, колкото се надяваше тя…Не толкова незначително малко празно, колкото се опасявах аз…Няма я от по-скоро, но тъгата по нея някак потъна в дупката, която остави татко и сякаш не я различавам и не я усещам…Всичките ми сълзи изтекоха по татко…Сухо е, затъкнато, задавящо…Тъгата иска време – да осъзнаеш, да простиш, да приемеш и да продължиш, носейки в себе си само хубавите спомени.И Светлината.
Преди 3 месеца татко си отиде.Беше най-топлият ден на ноември.Излезе на пазар, седна на една пейка и си отдъхна завинаги.В следващия най-хубав ден от ноември го погребах.Погребенията са за живите, казват, да се сбогуваш, да осъзнаеш и възприемеш… не става така.Искам всички да знаят, но не мога да кажа на всекиго.Душата ми е пълна с топлина и хубави спомени, но в нея зее огромна празнина.В добро настроение съм, но съм ужасно тъжна.Силна съм, но съм безсилна.Сънувам, но не спя.Не искам да плача, но не спирам.Знам, сълзите няма да върнат татко, но може да върнат мен.Почивай в мир, татко.
На шега или наистина, нашият блог-крепост-галерия днес става на 15 години! През този нескромен период преживяхме заедно какво ли не – приживяхме криза на блог-смисъла, щастливи „случайности“, откривахме десетки пъти колко е малък светът и колко безкрайно е всичко в него, местихме „къщата“, сменихме „дрешките“, но едно нещо остана постоянно – вие, приятелите, с които този блог ни срещна и които останахте завинаги ❤️ Без Гери, „Пухкава приказка“ нямаше да има илюстрации, а без Ели и Ицо (a.k.a. Itilien и Ричи), дори и с илюстрации нямаше да има “Пухкава приказка”… Без Вили, светът би бил неаристократичен и скучен… Без Мариана, NeeAnn нямаше да има психо-профил… Упс, той е сега си няма… Мариана! Без Иво, глупостите щяха да са плоски, а не на търкалета 😊 Без…
Тези дни се запознах с още един вид облаци. Наричат се кумулус дрифтикуларис и също като всички други видове облаци се формират на земната повърхност от допира с топлина и тръгват нагоре. Разликата при тези е, че не се формират от топлината на слънцето, а от жегата от гумите и педала на газта. Формирането на тези облаци е неизменно съпътствано от миризма на “запалени” от търкането по асфалта гуми – нещо, което мирише само на себе си и не може да се обърка. Ревът на двигателя, миризмата на изгорели гуми, дивите въртележки по пистата, летенето с вратите напред, качват адреналина толкова, че в първия момент може да го сбъркаш с най-обикновен страх. Секунди след това, обаче, няма и следа от намека за страх, а остава…
Аз съм щастлив човек и имам късмета животът да ме среща с феноменални хора. Отдавна искам да ви разкажа за един от тях, но всеки път, когато се опитам да започна, буца застава в гърлото ми и ме души… в същото време знам, че той би казал „Давай, направи го“. Невероятно е как е възможно да чувстваш липсата на човек, когото почти не си познавал, човек, до когото си имал възможност едва да се докоснеш. Дори не искам да си представя дупката в душите на близките му хора… За такива човеци се разказва трудно… Познавах такъв човек и не спирам да му се възхищавам и да си спомням за него. Липсва ми начинът, по който ме караше да се чувствам – извисена, значима… За пръв…
Аз не съм затворник, аз съм си У ДОМА! Аз не съм сама – със семейството си съм! Тези, които не са в моя дом, са в своя, със своето семейство и са добре. Само едно човече липсва, но то изпълнява дълга си и също е добре. Това е всичко, от което една майка има нужда. На теб какво повече ти трябва? Да, карантината ще ни промени, но САМО ако продължи достатъчно дълго, за да даде възможност на смирението, преоценката и осъзнаването да надвият над агресията, мрънкането, вечното отричане на всичко и на всички, самосъжалението и ниската самооценка и да отворят път на любовта, съпричастието и човечността. Сега е време за празнуване!
Прошката не променя миналото, но много съществено променя бъдещето. Дава му шанс… Обидата е едно от най-интересните и разрушителни чувства, които хората избират да изпитват. Обидата е реакция към заобикалящия ни свят, но за разлика от положителните радост, обожание, възхищение и т.н., тя ни дава възможност да научим повече за себе си. Оскърблението, което изпитваме, се корени в нашата самооценка и представата ни за самите нас и в нереалистичните очаквания към околните. Когато чуем нещо красиво и великолепно за себе си, то ни радва, дори да не отговаря на самооценката ни (но пък някак отговаря на очакванията ни 😉 ). С обидата е точно обратно – обиждаме се, когато страничната оценка съвпада със самооценката ни (но пък не съвпада с очакванията ни 😉 ). Примерът…
Всички велики неща са се случили благодарение на някоя сбъдната мечта. Колкото по-дръзка е била тази мечта, до толкова по-велики дела е извела мечтателя си. Без дързост в мечтите, Космосът щеше да си остане химера. Мечтите ни ни правят по-добри хора и професионалисти и са нашите най-добри приятели. Те са тук, дори когато на надеждата ѝ писне от нас и е готова да си тръгне, навъртат се наоколо денонощно и винаги са готови да ни вадят от лошото настроение. Те са огънчето, което огрява пътя ни и ни топли отвътре. Ако не бяха мечтите ни и способността им да ни превземат, животът ни щеше да прилича на една безкрайна мрачна и студена зима, лишена от вълнения и емоции! Способността ни да мечтаем е свързана със…
Не отдавна Надинка сравни блога си с музей – тихо, кротко местенце, дори да мине някой, той не вдига шум, не коментира много много, почти не се обажда, остава за известно време и кротичко си тръгва. Хареса ми това сравнение, макар да предпочитам да се сравня с галерия, а не с музей, защото все пак, от време на време, излагаме по някое произведение на изкуството на вниманието на уважаемия посетител. И така вече пълни 13 години. Днес започваме 14тата обиколка. Преди тишината ме тревожеше и не ми харесваше това, че „социалните“ мрежи отклониха шумотевицата на тълпата от блоговете. Малко по-късно осъзнах, че повече ми допада блогът ни да е галерия, или дори музей, но в него посетителите да откриват четива, които не са изгубили стойността…
Днес е денят на народните будители – празник, лишен от смисъл за нашите деца. За огромна част от възрастните – също. За съжаление. И не, не обвинявам хелоуин за това, въпреки че би било лесно и удобно да подхвана песента на тези, дето обясняват, че хелоуин подменя ценностите ни. Подменя ги, защото ние го позволяваме. Факт е, че на първи ноември честваме делото и саможертвата на отдавна мъртви хора, чиито имена и дела смътно си спомняме след като завършим училище. Факт е, при цялото ми уважение, че това се случва и с нашите деца заради нас, но не защото не искаме да ги помним и споменаваме, а защото те не са адекватен модел за учене и подражание в съвременни житейски ситуации. За мен е важно…
Дата: 01-09-2018 г. (или по-скоро, второ издание на 13.08.2018 г.) Място: Летище Лесново и наоколо Повод: Летене с Нико – подарък за рождения ми ден от колегите от Телелинк!!! Самолет: Cessna 172 Максимална височина на полета: 5000 feet Пилот: Нико Калайджиев Ко-пилот: АЗ! Отново се убедих колко малко му трябва на човек, за да е щастлив – 1 час в небето, 2-3 wingover-а, няколко резки завоя, едно пикиране с военна маневра за нападение, едно прелитане над полосата без кацане… през останалото време пилотирах аз 🙂 Нико Калайджиев, освен че е педантичен, спокоен, харизматичен военен пилот, се оказа и много смел, защото ми връчи управлението на самолета и само ми казваше накъде да гледам 😉 – къде ни е офиса, в кой хълм да се „целя”,…
„Крушата не пада по-далеч от дървото“. Аз обаче, днес с удоволствие ще „счупя“ негативния смисъл на този израз и ще ви кажа, че съм щастлива и горда от това, че Крушката не падна далеч от Дървото 🙂 Сигурна съм, че сте чували този израз и съм почти сигурна, че също като мен не го харесвате. Ами, то няма нищо за харесване. Народът ни е доказано талантлив в това да придава негативен смисъл и звучене на почти всеки израз и всяка поговорка… Мойта Крушка от няколко дни си има блог със звучното име ThatBlonde и е въодушевена и ентусиазирана 🙂 Аз ѝ пожелавам вдъхновение, а вие – марш да четете и да се учите да се гримирате 🙂
Днес е Християнски празник – време за семейни срещи, време за тишина, за пречистване… Великден е! По-набожните сред нас отидоха да потърсят пречистване за душите си в храмовете, надявайки се, че Той е там и ги чака… Той не беше там… Никога не е бил, но не всяка душа има сензорчетата да го усети… Срещнах Го три-четири дни преди Великден в очите на една жена, която чрез таланта си пресъздаваше българската душа – разказваше я, изстрадваше я, омесваше я, вплиташе я, втакаваше я – за да не бъде никой забравен! И въпреки, че много от нас често се чувстваме забравени от Небето – не сме. И докато има актьори като Боряна Стамболиева, чиито талант идва направо от Там, никой никога няма да бъде забравен и…