Category: Емоции в проза

Захвърли ме обратно в детството като в сън, за който не можеш да вземеш решение добър ли е или лош… Обратно при истории, разказвани с половин уста и само сред най-близките и доверени приятели… Обратно при страха да закачиш парче халва на конец, да поискаш прошка, да се похвалиш с червен борец… Пред малката портиерска стаичка, в която сега живее странна възрастна дама с добри очи, остър език и пиперливо чувство за хумор… Картините от детството изплуваха една по една в главата ми, идваха като вълни, заливаха ме, потапяха ме и ме издигаха… Преживях не само историята на Жюси и нейните предци, преживях отново своята… За мен книгите са като виното – или са хубави, или не! Понякога нюансът може да е по-скоро сладникав, друг…

Continue reading

Щастието е, казват, в дребните неща… Да се събуждаш до влюбени очи и да заспиваш вечер в грижовни ръце… Да получаваш сила в слабостта и опора в трудни времена… Да кихнеш и да има кой да ти каже “Наздраве!”… Да счупиш нещо на хиляди парченца и да има кой да ги събере, за да не се порежеш… Да разсипеш нещо мърляво и да има кой да го избърше вместо теб… Да имаш с кого да помълчиш, загледан в… без значение къде, може и просто в празното… Да имаш съмишленик за щурите неща и търпелива подкрепа в (не)обикновените неща… Да има кой да събира парчетата и да заличава следите… Щастието се крие в споделения делник, в тишината на звездната нощ, в спомените за миналото и плановете…

Continue reading

Защо продължавам да имам блог, а не го зарязах, както направиха част от любимите  ми блогъри? Защо не си направих влог, подкаст или каквото е модерно в момента? По малко причини: Писането е моето нещо. Аз вярвам, че когато правиш нещо – за работа или за удоволствие – то трябва да ти се отплаща емоционално, трябва да ти харесва, да те зарежда и да те пали. Писането прави това за мен. Работата ми е нещо, което правя с удоволствие и което ми се отплаща емоционално. Работата ми предполага общуване с много хора, ежедневно, и ми осигурява трибуна, на която да се изявявам словесно. Казват, че съществува дебит на човешкото говорене и всеки изговаря определено количество думи. Когато си изчерпи дебита – млъква. Някои от вас…

Continue reading

Всяко нещо на този свят е опасно. А, ако са замесени хора, е дваж по-опасно… Влюбването е опасно… Искреното общуване е опасно… Мисленето – то пък, изглежда смъртоносно опасно… А хората не обичат опасностите, обичат да им е сигурно… Затова спряха да общуват истински, да се влюбват, да усещат и да мислят… И животът им стана един сигурен, спокоен и безопасен… Дали?

Continue reading

Облаците са олицетворение на живота. Отношението ни към облаците е олицетворение на отношението ни към живота. Когато над главата ти е надвиснал облак и той ти се струва най-черния възможен, не можеш да предположиш, че за този, който гледа отстрани, облакът може и да е розов. Този, който гледа от друг ъгъл, пък не може да те разбере от какви черни облаци се оплакваш. А може би, ако намериш сили да направиш крачка встрани, ще установиш, че погледнат от друг ъгъл, облакът наистина не е толкова черен, колкото ти е изглеждал в началото. Затова, когато видиш черен облак, винаги си казвай “Хм, това чудо все от някоя страна е розово, само трябва да намеря от коя!” и тръгвай да я търсиш 😉

Continue reading

Тъгата не е тежка, тя не потъва. Струва ти се, че е дълбоко дълбоко в теб, но всъщност тя стои отгоре и захлупва всяка емоция и те лишава от способността ти да усещаш… Колкото повече си плакал тъжен, толкова повече площ е заела тъгата. Идва момент, в който ти става трудно да плачеш, тъгата те е стиснала здраво за гърлото… От щастие се плаче лесно – то винаги намира начин да нахлуе и да избута тъгата навън, за да си проправи път за още повече щастие – както светлината винаги успява да пробие и най-дълбоката тъмнина…  И колкото повече плачеш от щастие, толкова повече място за щастие имаш.

Continue reading

През последните 15 месеца имах много поводи да съм много тъжна. Това продължи толкова дълго, че ми позволи да мина през всички агрегатни състояния на тъгата, да свикна с нея, да я приема и опозная до степен да мога да говоря за нея с любов. Мисля, че тъгата прави хората по-добри, защото преживяването на собствената тъга помага да разбираш по-добре чуждата. Това пък ни прави по-истински и в крайна сметка – по-щастливи. Само по-красиви не ни прави… Казват, че тъгуването е процес и изпращането на тъгата не става с едно щракване на пръстите. От опит потвърждавам и си признавам, че знаейки това, по-лесно приех присъствието ѝ в живота си напоследък – обнадеждаващо е да знаеш, че има край. Всеки минава през периодите на тъга различно,…

Continue reading

Миналата година, по това време, ви обещахме тази година да изядем две торти. Дано не сте ни повярвали, защото по нищо не личи да има дори и една торта, която чака да бъде изядена днес. Поне не и на този рожден ден 😉 . Сега, тържествено обещавам догодина да изядем три торти! Люлю, Контесата, Гери и Ник ще помагат – някои в правенето, други в изяждането. (Може пък някой от тях да се смили и да не чакаме цяла година… м?) Но най-вече те обещават да помагат с наглеждането на тийнейджъра, обръщането на внимание и благата приказка с него. Нали? Пожелавам си вдъхновена, пъстра и наситена блог-година!

Continue reading

Вдъхновено от любим Пирон. Благодаря, ти_си_знаеш_коя 🙂 Има хора, които са част от проблема. Има такива, които са част от решението. А има и хора-Пирони, които са там, за да не се разпадне сглобката и да се окаже без значение дали си част от проблема или част от решението. Те, Пироните, обикновено светят. Понякога със собствена светлина, понякога с отразена, но сиянието ти подсказва, че са там. Те, Пироните, не случайно имат големи и здрави глави – с тях слушат, разбират и пазят тайни. Да бъдеш Пирон е не лесно – всички се опират на теб и очакват да не се огънеш, да не ръждясаш, да не се пречупиш. И Пиронът обикновено се справя. Разбира се, те, Пироните, имат чувства. Понякога са тъжни, понякога изморени,…

Continue reading

Аз съм силна, супер силна, почти като супер герой супер силна, но не защото искам или защото ми харесва, а защото няма друг начин… И продължавам да съм енергична и ентусиазирана и да намирам начин да вървя напред – просто няма друг начин, но това поне ми харесва, защото това съм аз… И съм позитивна, успявам да остана позитивна, не знам как – вероятно отново защото това съм аз… Напоследък живея в черна, тъмно черна хроника и мисля, много мисля за смисъла, за пътя, за светлината… за приемането, прощаването и сбогуването… и понякога за смъртта. Казват, че за каквото си мислиш, това привличаш. Тя, смъртта, е основният режисьор на филма ми в последните 15 месеца и е тук, въпреки, че не мисля за нея. Затова…

Continue reading

Преди петдесет дни си отиде и майка.Година след татко. Твърде скоро, измерено в земно време…Празно е и тегаво…Не толкова празно, колкото се надяваше тя…Не толкова незначително малко празно, колкото се опасявах аз…Няма я от по-скоро, но тъгата по нея някак потъна в дупката, която остави татко и сякаш не я различавам и не я усещам…Всичките ми сълзи изтекоха по татко…Сухо е, затъкнато, задавящо…Тъгата иска време – да осъзнаеш, да простиш, да приемеш и да продължиш, носейки в себе си само хубавите спомени.И Светлината.

Continue reading

Преди 3 месеца татко си отиде.Беше най-топлият ден на ноември.Излезе на пазар, седна на една пейка и си отдъхна завинаги.В следващия най-хубав ден от ноември го погребах.Погребенията са за живите, казват, да се сбогуваш, да осъзнаеш и възприемеш… не става така.Искам всички да знаят, но не мога да кажа на всекиго.Душата ми е пълна с топлина и хубави спомени, но в нея зее огромна празнина.В добро настроение съм, но съм ужасно тъжна.Силна съм, но съм безсилна.Сънувам, но не спя.Не искам да плача, но не спирам.Знам, сълзите няма да върнат татко, но може да върнат мен.Почивай в мир, татко.

Continue reading

Аз не съм затворник, аз съм си У ДОМА! Аз не съм сама – със семейството си съм! Тези, които не са в моя дом, са в своя, със своето семейство и са добре. Само едно човече липсва, но то изпълнява дълга си и също е добре. Това е всичко, от което една майка има нужда. На теб какво повече ти трябва? Да, карантината ще ни промени, но САМО ако продължи достатъчно дълго, за да даде възможност на смирението, преоценката и осъзнаването да надвият над агресията, мрънкането, вечното отричане на всичко и на всички, самосъжалението и ниската самооценка и да отворят път на любовта, съпричастието и човечността. Сега е време за празнуване!

Continue reading