Децата и творчеството

Творчеството безспорно е най-добрият начин за освобождаване на натрупаната енергия, била тя положителна или отрицателна. Забележете, че казвам „натрупана енергия”, а не „натрупано напрежение” или „стрес”. Стресът и напрежението са натрупване на отрицателна енергия. Тя трябва да се изразходи. Положителната, обаче – също. Възрастните хора правят разлика между „правене-на-нещо” и „творчество”. Децата рядко я правят. 

Жените, които не са открили в себе си „художествена дарба” изразходват натрупаната енергия с чистене/готвене/пренареждане на мебелите у дома… Мъжете пък си човъркат нещо по колите, правят лампи от дъсчици и оризова хартия, ловят риба или сглобяват радиоуправляеми модели на лодки и самолетчета. Нито мъжете, нито жените могат да обяснят „научно” защо това им доставя удоволствие. А то е просто – това ги освобождава от натрупаната енергия, независимо от полюса й. Натрупването и задържането на енергия, та било то и положителна, не е полезно.

И ако за нас не е полезно, за децата ни е направо вредно. Децата ни нямат физическата сила и умения да ремонтират коли или да разместват мебели, нито да измислят нови манджи или шият дрехи… Затова за децата си избираме по-„детски” занимания, които хем да ги освобождават от енергията им, хем да развиват мисленето. „Детски” е в кавички, защото следващите занимания са приложими и при възрастните хора. 

Свиренето на музикален инструмент е възможен творчески отдушник за децата. Но не е универсален. За да свириш на пиано/цигулка/обой се иска особено отношение към музиката по принцип, за да може тя да ти доставя истинско удоволствие и да се използва като отдушник. 

За мен безспорно най-добрият начин за творческо освобождаване на децата е рисуването. Всяко дете се ражда художник. Всяко дете обича да рисува. Повечето деца го умеят завидно добре. Разбира се, разглеждам „рисуването” като малко по-общо понятие, по-скоро като „изобразително изкуство”, което съдържа в себе си апликиране, моделиране, лепене, кръцкане с ножица и т.н. Аз ще го наричам „рисуване”, вие разбирайте „Изобразително изкуство”, моля. 

Когато децата рисуват, те попадат в свой собствен свят. По рисунките на детето си, вие можете да наблюдавате и анализирате психическото му развитие. В зависимост от композициите, които формира, структурата на рисунките, големината и мястото на фигурите, остротата на контурите, комбинацията от цветовете, тяхната тоналност и наситеност, последователността при запълването им, къде поставя себе си спрямо останалите членове на семейството и т.н., вие можете да се ориентирате много бързо дали детето се чувства добре или не, дали има моментни или постоянни тревоги или не, дали задържа в себе си агресия, дали успява да общува с другите деца адекватно или не…. Мисля, че за това си има цял дял от психологията. 

Изводи можете да си направите от всяка рисунка на детето си, независимо дали е рисувана у дома или в школа, група и други форми на колективно рисуване. Но, аз мисля, че рисуването в група е по-полезно за детето. Групите обикновено се водят от художници-педагози, които имат малко по-различен подход от нашия, родителския. Установих го от личен опит. Малката ми дъщеря посещава школата, която посещаваше голямата. Мотането на родителите из часа е позволено, стига да не смущават децата и да не пречат на госпожата. На въпросът „Това къде да го нарисувам?”, аз давам конкретен отговор, докато госпожата отговаря „Ти прецени” или „Както прецениш”. Забелязах, че децата предпочитат този отговор, защото той им дава още свобода, а моята гледна точка, ако е различна от тяхната, ги ограничава. 

Колкото и пресилено да звучи, рисуването помага на децата да се научат да взимат решения. Като започнат от най-простото – какъв цвят да са перденцата и коминчето. Така, растейки, пренасят спокойното взимане на решения и в ежедневието си и не висят по пет часа пред пердетата, докато изберат подходящите 😉 такива за новата къща. 

Рисуването развива цветоусещането и донякъде възпитава в естетика. Казвам „донякъде”, защото „естетика” ми е твърде размито и субективно философско понятие и съм сигурна, че всеки от нас влага различен смисъл и нюанси в него. Но все пак – учат се да съчетават и комбинират, да се стремят към красота. 

Рисуването в група помага на децата на намират своето място сред себеподобните, да се сравняват с тълпата, но да се отличават от останалите индивиди в нея. По време на часа по рисуване разхождането из стаята, протягането и надничането в чужди рисунки е позволено. Забелязала съм, че въпреки това, децата не се копират помежду си. Ако имат принципни затруднения, напр. „Как се рисува лястовичка?”, питат госпожата, тя показва на дъската или на друг лист и всеки рисува своята си лястовица – различна, уникална и с характер ;). 

Рисуването в група е подходящо и за „проблемни” деца. „Проблемни” наричам деца с повечко енергия; деца, натрупали по някаква причина, тревога или агресия; деца, с които възрастните общуват трудно; деца, които трудно се изразяват с думи. Такива деца не бива да се отделят в отделна група. Тяхното място е при „нормалните” деца. /Естествено, категориите са условни. Възрастните наричат „проблемни” децата, с които не могат да се справят, а „нормални” тези, с които могат/. Когато групата се води от подходящия човек, заниманията по рисуване правят чудеса с такива деца. Детето свиква да се изразява на листа, без това да води до кавги и забележки. Само за няколко месеца черните недружелюбни безконтролни и безконтурни драсканици добиват форма и цвят. И скоро се превръщат в нещо красиво и приятелски настроено – като мече, например. 

Рисуването носи емоции не само на децата, но и на родителите. Едва ли има родител, който да не се усмихва при вида на рисунките на децата си. А когато тези рисунки висят измежду десетки други в някоя галерия /школите си правят ежегодни изложби/, това вече е и повод за родителска гордост. Емоцията си заслужава времето, което ще отделите, за да водите децата на рисуване, да ги чакате и прибирате у дома, да купувате кадастрон и боички. 

На децата им доставя удоволствие да видят рисунките си в паспарту на стената, но още по-голямо удоволствие им доставя да видят одобрителна усмивка на лицата ни.