Вълшебната тайна

Имало едно време една принцеса, която била умна, разумна, прелестна и омайна. А освен всичко това, била и много добра. Толкова добра, че всяка година по едно и също време преживявала едно и също преживяване.

Ако си мислите, че има нещо омагьосано наоколо, може и да не грешите много. Но не принцесата била омагьосана, нито денят, в който се повтаряло преживяването. Съвсем очаквано, омагьосано се оказало най-неочакваното…

Но да започнем отначало…

Имало едно време една принцеса, която била умна, разумна, прелестна и омайна. А освен всичко това, била и много добра. Толкова добра, че всяка година, в един и същи ден, в двореца й пристигали принцове всякакви. Та и рицари даже. И така било от много време насам. Принцесата дори не помнела от кога се повтаряло това. За нея нямало и значение, защото принцовете идвали при нея винаги от едно и също място, винаги с една и съща молба, а принцесата ги приемала, не само защото била добра, а и защото им се възхищавала за смелостта.

Всеки принц идвал от омагьосаното място с молба принцесата да му върне … сърцето.

Сега ще попитате – че тя ли му го е взела, че да му го връща, той като й вземе ръката, после да не би да й я връща (!) – и няма да сгрешите, защото наистина не принцесата била виновна за погубените принцки сърца, но само тя можела да им ги върне.

Ама не точно да им ги върне, защото те не били изчезнали наистина (все пак това е принцесешка приказка, а не приказка на ужасите), а просто били… увехнали… Принцовете идвали, защото само принцесата можела да съживи сърцата им отново. Омагьосано, нали?

Как така увехнали ли? Именно това е най-интересното от цялата приказка и затова е малко сложно за разказване.

Принцовете идвали от път. Но не от обикновен път, а от дълъг път. Но не от кой-да-е дълъг път, а от онзи, най-дългият, който започва точно пред краката ти. Онзи, за който всеки принц знаел къде води, но не всеки се осмелявал да тръгне по него…

Онзи път – осеяният с препятствия и предизвикателства, с доверие и лъжи, с предателства и приятелства… (помните го, нали)… Единственият, който водел до края…

Но краят съвсем не бил дворецът на принцесата. Даже дворецът бил доста след края на пътя. Пътят свършвал под Дървото на Любовта, което очаквало смелите принцове и рицари, за да ги дари със свой прекрасен неувяхващ цвят…

…или поне такава била официалната версия, защото Дървото на Любовта било омагьосано!

Принцовете, които се били осмелили да тръгнат по този път и да го извървят до самия му край, получавали привилегията Дървото на Любовта да им позволи да откъснат по един цвят от него. Цветът обаче можел да остане свеж, само ако стоял близо до сърцето и само ако Любовта, отвела принца до края на пътя била истинска, искрена и всеотдайна.

Но, както обикновено става в приказките, имало нещо, за което принцовете дори не подозирали.

Цветето оставало свежо, ако любовта в сърцето на принца била истинска, искрена и всеотдайна. Но това, което принцовете не подозирали било, че ако цветето увехнело от неистинска любов, то и сърцето на принца се погубвало. И на пръв поглед, положението изглеждало отчайващо и необратимо.

Но, както  редовно става в приказките, особено в принцесешките, няма нищо необратимо…

По някакъв начин, принцовете били научили, че принцесата крие вълшебна тайна. И веднага щом научавали за съществуването на тайната, пристигали в двореца.

Не след дълго обаче разбирали, че тайната била вълшебна, вероятно защото действала само в един-единствен ден в годината. Или може би действала само в един-единствен ден в годината, защото била вълшебна… Това се оказвало без значение, защото те били готови да чакат  дори повече от една година. Все пак, една-две години е нищожно кратко време в сравнение с … до-края-на-живота им.

Когато точният ден настъпел, принцовете бивали поканвани в двореца и бивали съпровождани при принцесата…

И тогава, принцесата им разкривала тайната, която щяла да съживи повехналите им сърца!

А тайната била толкова обикновена, скучна и очебийна: Всеки принц имал шанс за съживи сърцето си, само ако … го използвал, за да обича с него!

Внезапно принцовете осъзнавали, че сърцето им повяхвало, подобно на красиво цвете, когато го скривали под доспехите си и не му позволявали да обича, когато го обричали на тъга по нещо неистинско и отдавна отминало и когато се опитвали да отричат красотата, която била на пътя им и пред очите им…

Но, както обикновено се случва в приказките, нещата никога не са толкова прости, колкото изглеждат. Затова, просто принц да започне отново да се усмихва и да обича света около себе си, не било достатъчно, за да се съживи сърцето му отново. Било необходимо и още нещо…

Сърцето на принца започвало да бие отново и се отваряло към света, само ако принцът пролеел сълза от възхищение или умиление…
…
Да, и аз като вас съм се питала: „Защо принцовете трябва да чакат по цяла година на палатки пред двореца, за да чуят от принцесата нещо, което може да им каже всеки принц, който вече е бил там?”. Най-накрая открих отговора. Вие представяте ли си, ако отговорът на въпроса: „Каква е рецептата за погубеното ми сърце?” бъде „Поплачи си и ще ти мине!” Та, нали онзи на мига ще извади меча и ще настане поголовна патаклама… Пък и, честно казано, не си представям, че отговорът ще бъде просто „Поплачи си и ще ти мине!”, защото това ще бъде равносилно на „Поплаках си и ми мина”, а аз не знам да има принц, който би си признал подобно нещо. 😉