Пътуващият цирк

В нашия квартал се настани пътуващ цирк. И друг път се е случвало, но не е бил толкова близо до дома ни. Сега е построен в градинката, в която играят децата ни и те, съвсем естествено, пощуряха в желанието си да отидат на цирк. Това е чудесна идея за семейно развлечение, всъщност, и си купихме билети за „ложата”. „Ложа” беше силно казано, но за това – след малко. Не бях ходила на цирк откакто изгоря цирка в София /това прави грубо около 25-27 години!!!/ и очаквах представлението с нескрито вълнение.

Стана 16.20 ч. и влезнахме, за да заемем местата си в „ложата”. Първата мисъл, която ме споходи, влизайки под шапитото беше „Много е тясно и ниско” и ме обвзе паника. Лека, за щастие, която премина щом светнаха прожекторите и пуснаха музика. А и мисълта, че съм близо до изхода, също помогна.

„Ложата” представляваше два реда пластмасови столчета, поставени пред дървените пейки. Цялото оборудване, костюмите на актьорите и инвентарът бяха от вехти, по-вехти. Манежът дори не беше постлан – актьорите играеха направо върху асфалтовата площадка, върху която бяха построили цирка!

Представлението започна! Откри го един господин, който съдейки по името му и в асоциация с името на цирка, вероятно бе неговият собственик. Мъж на 55-60 години, с невероятно лъчезарно излъчване! Той обяви първия номер – танц с обръчи – изпълняван от най-младият им актьор – 16 годишно момиче! Когато тя излезна на манежа и започна с танца си, нещо застана в гърлото ми и едва сдържах сълзите. Страхувах се, да не ме види и да й проваля изпълнението. Лицето ми бе изкривено в гримаса, която, за щастие, на слабата светлина в публиката, приличаше на усмивка. Какво се случи? Това момиче бе едно прелестно създание на природата, което не може да се види в нито едно модно списание или на ревю. Тя се движеше сякаш не стъпваше по земята, движенията й бяха толкова изящни, че дори когато грешеше беше красива! Усмихваше се, сякаш танцуваше в най-луксозния цирк на света! Боже мой, помислих си, какво прави създание като теб, тук, в пътуващ цирк, нямаш ли си дом, родители, бъдеще… И на какво точно се усмихваш – на това, че костюмчето не ти е по мярка и е леко закърпено тук-там? Или на това, че с тези ботушки си и в снега, и на манежа? На какво?… Търсих отговор на този въпрос до края на представлението… И буцата в гърлото ми ставаше все по-голяма и по-голяма. Всички актьори бяха прекрасни, усмихнати и лъчезарни, сякаш мизерията, в която творят и вероятно живеят, не се отнася за тях! Наблюдавах грейналите очи на децата и исках да съм отново дете, виждащо само красота, тайнственост, магия, любов, съвършенство…

Това беше вчера. Днес буцата в гърлото още си е тук…