приказка за фенери, принцеси и други ужасни неща …

 hpb ...

Имало едно време едно приказно Царство. Високи били замъците му, с островърхи кули, на които облаците си закачали елеченцата, когато си играели на “прескочи дъга”. С прекрасни, древни дървета, китни поляни, синеоки езера и бързоструйни реки. В това чудно Царство, най-чудното нещо била неговата Принцеса – очарователна, пленителна и омайна, остроумна и сладкодумна. В нейното Царство всяка работа се превръщала в удоволствие, защото за всяко нещо, за всеки занаят, Принцесата си имала отлично подготвени придворни Майстори. Освен придворните шивач, готвач, фризьор, учител по танци, пекар, сладкар, поет, портретист, чистач на полилеите, дресьор на соколи и музикант,.. в това царство имало и една много специална длъжност – придворен Фенерджия. В края на всеки ден, когато слънцето отивало към заник и огрявало прозорчето на една от по-ниските кули на замъка, фенерджията разбирал, че е време за работа. Нарамвал на рамо една стълба и се захващал да пали уличните фенери на царския град. А сутрин, когато пауните в царската градина приветствали заруменялото на изток небе, Фенерджията се протягал сладко-сладко и излизал да обиколи и да загаси фенерите. И най-чудното от всичко това било, че всеки ден Фенерджията запалвал фенерите с пламъче, което кътал в една мноооого стара лампа, на полицата в малката му стаичка. Тя била наистина много стара, завещана от баща му, от дядо му, от неговия дядо и така, кой знае кой е бил първият фенерджия, донесъл светлина в тоя пъстър свят!

Една вечер, обаче, се случило нещо ужасно! Когато Фенерджията решил да ходи да пали фенерите, изведнъж се оказало, че старата лампа е празна! Весело подскачащото, древно пламъче, останало от пра-пра-дядо му, било изгаснало. Ох, каква горест налегнала придворния Фенерджия! “Какво нещастие! Кой сега ще даде светлина на града? По тъмните улици какво ли зло ще пропълзи? Как ще се спъват хората, колко ли ще бъдат ограбени и колко от тях няма да смеят да излязат в тъмното?” – ужасено си мислел фенерджията. Кой ли беше загасил пламъчето? Следобедния дъжд ли беше намокрил лампата, котката ли по невнимание я беше бутнала, или вещица беше поръсила върху пламъка семена на остролистен нощник?…

Какво ще стане с царството? Ще бликне ли отново искрицата, ще светнат ли фенерите, ще разберем в следващата част, когато омайната, прекрасна, сладкодумна и разумна Принцеса запали свещичките за своя Рожден ден!

Честит Рожден ден, Принцесо! Бъди все така омайна, лъчезарна, искрометна и приказнописна! И след гостите, цветята и подаръците, … чакаме продължението

Щастието е…

Щастието е, казват, в дребните неща… Да се събуждаш до влюбени очи и да заспиваш вечер в грижовни ръце… Да получаваш сила в слабостта и опора в трудни времена… Да кихнеш и да има кой да ти каже наздраве… Да счупиш нещо на хиляди парченца и да има кой да ги събере, за да не се порежеш… Да разсипеш нещо мърляво и да има кой да го избърше вместо теб… Да имаш с кого да помълчиш, загледан в… без значение къде, може и просто в празното… Да имаш съмишленик за щурите неща и търпелива подкрепа в (не)обикновените неща… Да има кой да събира парчетата и да заличава следите… Щастието се крие в споделения делник, в тишината на звездната нощ, в спомените за миналото и плановете…

Continue reading

Защо пиша?

Защо продължавам да имам блог, а не го зарязах, както направиха част от любимите  ми блогъри? Защо не си направих влог, подкаст или каквото е модерно в момента? По малко причини: Писането е моето нещо. Аз вярвам, че когато правиш нещо – за работа или за удоволствие – то трябва да ти се отплаща емоционално, трябва да ти харесва, да те зарежда и да те пали. Писането прави това за мен. Работата ми е нещо, което правя с удоволствие и което ми се отплаща емоционално. Работата ми предполага общуване с много хора, ежедневно, и ми осигурява трибуна, на която да се изявявам словесно. Казват, че съществува дебит на човешкото говорене и всеки изговаря определено количество думи. Когато си изчерпи дебита – млъква. Някои от вас…

Continue reading

Жълта магия

Клуб по български народни танци “Чанове” на 17 години! Денят след чановски рожден ден е най-трудния в годината! Емоциите те държат (да не кажа „тресат“), не си спал през малкото останало време от нощта, ама то и не ти се спи, но пък си  гладен като звяр, защото си танцувал и не си сложил и хапка в устата си! Гладен си не само за храна. Гладен си за още емоции. А ако си от моята порода, те сърбят и пръстите и единственото, което ги удовлетворява, е да ги пуснеш да потичат по клавиатурата. Правиш го уж за общото благо – да могат да усетят поне малко жълта емоция тези, които отсъстваха. Истината е, че го правиш заради себе си – за да има къде да…

Continue reading

challenge by wish 02 …

challenge by wish ...


Пак е вторник и понеже имаше възложена някаква задача за този ден, пак има нещо картинесто публикувано. Но понеже няма други публикации нито в петък, нито в неделя, публикуваното е само цветно, но не и цветисто.

Преди близо десетина години, някой беше споменал в този дневник, че изпълнява желания всякакви и така беше положено началото на една добра традиция, която мисля да се опитам да възобновя отново. Тази традиция по някакво случайно стечение на обстоятелствата получи името „ппж — предизвикателство по желание”. Защо точно това име, е въпрос за принцеси и аз все още нямам ясен отговор на него (по очевадни причини).

За да се върна на традицията, мисля да обявя горната цветна снимка за поредното ппж с идеята някой да се вдъхнови и да напише кратък (не повече от 1000 думи) разказ по нея. Предлагам разказът да не бъде публикуван като коментар, а само да бъде публикувана хипервръзка към оригиналното му местообитаване (така както направи озорената зори преди години).

Ами това е като за начало – вие гоните 😎

Порта в Небесата

Има порта в Небесата, през която всяка вечер Богът на гръмотевиците слиза при земната си любима, като в знак на безкрайната си обич ѝ подарява мимолетен залез – всяка вечер различен феноменално впечатляващо уникален залез, тъй като никоя самоуважаваща се земна любима не би приела възлюбеният ѝ да се появява всяка вечер по един и същи начин, пък ако ще да е Бог, па било то и на Гръмотевиците… Има вечери обаче, в които земната му любима се съгласява да се качи при него в Небесата и тогава той, не свъртайки се от радост в безбрежното небе, строи за нея вита стълба, маскирана като най-обикновен алтокумулус, за да предпази небесните си покои от прииждащи тълпи мъгъли 🙂

Continue reading

Опасностите на живота

Всяко нещо на този свят е опасно. А, ако са замесени хора, е дваж по-опасно… Влюбването е опасно… Искреното общуване е опасно… Мисленето – то пък, изглежда смъртоносно опасно… А хората не обичат опасностите, обичат да им е сигурно… Затова спряха да общуват истински, да се влюбват, да усещат и да мислят… И животът им стана един сигурен, спокоен и безопасен… Дали?

Continue reading

За облаците и хората

Облаците са олицетворение на живота. Отношението ни към облаците е олицетворение на отношението ни към живота. Когато над главата ти е надвиснал облак и той ти се струва най-черния възможен, не можеш да предположиш, че за този, който гледа отстрани, облакът може и да е розов. Този, който гледа от друг ъгъл, пък не може да те разбере от какви черни облаци се оплакваш. А може би, ако намериш сили да направиш крачка встрани, ще установиш, че погледнат от друг ъгъл, облакът наистина не е толкова черен, колкото ти е изглеждал в началото. Затова, когато видиш черен облак, винаги си казвай “Хм, това чудо все от някоя страна е розово, само трябва да намеря от коя!” и тръгвай да я търсиш 😉

Continue reading

От щастие се плаче лесно

Тъгата не е тежка, тя не потъва. Струва ти се, че е дълбоко дълбоко в теб, но всъщност тя стои отгоре и захлупва всяка емоция и те лишава от способността ти да усещаш… Колкото повече си плакал тъжен, толкова повече площ е заела тъгата. Идва момент, в който ти става трудно да плачеш, тъгата те е стиснала здраво за гърлото… От щастие се плаче лесно – то винаги намира начин да нахлуе и да избута тъгата навън, за да си проправи път за още повече щастие – както светлината винаги успява да пробие и най-дълбоката тъмнина…  И колкото повече плачеш от щастие, толкова повече място за щастие имаш.

Continue reading

За тъгата, с любов

През последните 15 месеца имах много поводи да съм много тъжна. Това продължи толкова дълго, че ми позволи да мина през всички агрегатни състояния на тъгата, да свикна с нея, да я приема и опозная до степен да мога да говоря за нея с любов. Мисля, че тъгата прави хората по-добри, защото преживяването на собствената тъга помага да разбираш по-добре чуждата. Това пък ни прави по-истински и в крайна сметка – по-щастливи. Само по-красиви не ни прави… Казват, че тъгуването е процес и изпращането на тъгата не става с едно щракване на пръстите. От опит потвърждавам и си признавам, че знаейки това, по-лесно приех присъствието ѝ в живота си напоследък – обнадеждаващо е да знаеш, че има край. Всеки минава през периодите на тъга различно,…

Continue reading

Замръзналото царство

Имало едно време една Принцеса, която била умна, разумна, прелестна и омайна. За съжаление на поданиците ѝ обаче, Принцесата била и много тъжна. Обикновено това не продължавало дълго, но този път из Царството започвали да се случват странни неща. Първо, настанала зима, дълга зима, тъмни облаци и лед владеели царството, слънчев лъч не можел път да си пробие, за да стопли земята и поне да подскаже на поданиците на царството ден ли е, нощ ли е. Понякога, точно когато поданиците си мислели, че е ден, на Принцесата ѝ ставало много тъжно, толкова много тъжно, че денят изчезвал и ставало по-тъмно и по-студено и от най-тъмната и студена нощ. Тогава снегът започвал да вали на ледени кубчета… Това било плашещо странно, защото в това Царство никога…

Continue reading

LeeNeeAnn на 16!

Миналата година, по това време, ви обещахме тази година да изядем две торти. Дано не сте ни повярвали, защото по нищо не личи да има дори и една торта, която чака да бъде изядена днес. Поне не и на този рожден ден 😉 . Сега, тържествено обещавам догодина да изядем три торти! Люлю, Контесата, Гери и Ник ще помагат – някои в правенето, други в изяждането. (Може пък някой от тях да се смили и да не чакаме цяла година… м?) Но най-вече те обещават да помагат с наглеждането на тийнейджъра, обръщането на внимание и благата приказка с него. Нали? Пожелавам си вдъхновена, пъстра и наситена блог-година!

Continue reading

Пирон

Вдъхновено от любим Пирон. Благодаря, ти_си_знаеш_коя 🙂 Има хора, които са част от проблема. Има такива, които са част от решението. А има и хора-Пирони, които са там, за да не се разпадне сглобката и да се окаже без значение дали си част от проблема или част от решението. Те, Пироните, обикновено светят. Понякога със собствена светлина, понякога с отразена, но сиянието ти подсказва, че са там. Те, Пироните, не случайно имат големи и здрави глави – с тях слушат, разбират и пазят тайни. Да бъдеш Пирон е не лесно – всички се опират на теб и очакват да не се огънеш, да не ръждясаш, да не се пречупиш. И Пиронът обикновено се справя. Разбира се, те, Пироните, имат чувства. Понякога са тъжни, понякога изморени,…

Continue reading