Сблъсъкът на поколенията

Дълго отлагах започването на публикация на тази тема. Не защото нямам какво да кажа, а по-скоро защото има твърде много за казване. Това е тема за цяла книга, някога може и до там да се стигне, но засега е достатъчно поне да започна.
Започвам я от позицията ми на родител, т.е. средното поколение в сблъсъка. Разглеждам взаимоотношенията от гледната точка на липса на единогласие и наличие на конфликт, макар и не винаги явно изразен и проблемен.
Ако ти, който четеш тези редове, живееш в перфектна хармония, разбирателство, търпимост и толерантност и не знаеш що е то „конфликт между поколенията” – то за теб този пост е безмислен. Можеш да не го четеш, а аз мога само да ти завиждам и да се радвам за теб!
И едно последно уточнение – когато говоря за страдание, неразбирателство, конфликти и проблеми, изключвам злонамереността, а визирам само неосъзнатата неспособност да се разбере и проумее променената ситуация и променените възгледи на участниците в нея.

Откъде да започна?

Може би оттам, че сблъсъкът на поколенията е нещо непреходно! Той е съществувал преди нас, ще съществува и след нас, не зависи от доходите ни, от възпитанието ни, от приятелите ни…

Най-силно зависи от прогреса и развитието на обществото, към което принадлежим, защото те отдалечават поколенията едно от друго. Зависи от нас дотолкова, доколкото сме свободни да го осъзнаем и смекчим. Това е явление, с което всеки човек се сблъсква, рано или късно. При някои хора си остава само явление, при други се превръща в проблем. (Не съм решила как да го наричам – „проблем”, „конфликт”, „сблъсък” или „явление”, затова ще използвам думата, която отговаря на моята емоция, свързана с всяко конкретно изречение).

Сблъсъкът на поколенията започва още със самото раждане на човек. Когато децата ни са малки, ние, родителите, сме тези, които определяме кое е правилно и кое – не, възпитаваме ги, формираме ценностната им система, развиваме или потискаме индивидуалността и интуицията им и т.н. (възпитанието на децата е тема на друг, също толкова дълго отлаган пост). И това си е съвсем в реда на нещата и никой дори не подозира за съществуването на явлението, та камо ли да го нарича проблем! Макар че, впоследствие, именно от възпитанието, което ние сме дали, се определя и повлиява силата на сблъсъка! Но за това – в темата за възпитанието.

Аз разграничавам два, най-общи, вида сблъсък на поколения. Ако, условно разделим поколенията, които водят (не)мирно съвместно съществуване, на три – деца, родители и баба+дядо – то, видовете са следните:
1. Сблъсък между родители и деца, или „близки срещи от първи вид”
2. Сблъсък между баба+дядо и деца, или „близки срещи от втори вид”
(Тук няма „близки срещи от трети вид”, защото в този сблъсък дори „Те” не дръзват да участват 😉 )

„Близки срещи от първи вид” – сблъсък „родители – деца”.
Всеки от нас е преминал през традиционните недоразумения от рода на „подстрижи си косата”, „махни си бретона, че не ти се виждат очите”, „кандидатствай във френската гимназия”, „какво ще кажат съседите?”, „Виж Иванчо как ….”, „виж Марийка…” , „този партньор не е за теб”, „вие не знаете какво значи да имаш семейство и да носиш отговорност” и т.н., и т.н.
И много рядко, някой изобщо е чул какво му се говори, а още по-рядко, го е изпълнил, което пак води към темата за подходите във възпитанието. Но, дали сме слушали родителите си или не, не е толкова важно в случая!

По-важна е поуката, която всеки трябва да си извади от конфликта с родителите си, а тя, най-общо казано, е: „Никога не забравяй кога беше дете и как не слушаше никого за нищо, особено пък майка си и баща си”. От личен опит знам, че едно дете, докато не изпробва това, което му обясняваш, не го приема за факт! Без значение на колко години е! Реакцията към родителските наставления винаги е една и съща, различни са поводите, които я предизвикват.

От една страна, родителите са прави за себе си, защото те искат най-доброто за децата си. Едва ли някой се съмнява в това!
Но от друга страна, децата не винаги смятат, че най-доброто за тях е точно това „най-добро”, което родителите им правят. Ни най-малко не подлагам на съмнение родителската или синовната обич. Казвам само, че „добро”, „правилно”, справедливо” са субективни понятия и въпреки, че именно родителите са тези, които са ги дефинирали за децата си посредством възпитанието, често са необходими усилия и компромиси /главно от страна на родителите/, докато тези понятия добият желания от тях смисъл и за децата им.

Децата смятат своята истина за най-вярна, обикновено следват единствено и само сърцето си, и не желаят да се съгласят и да правят това, което възрастните ги съветват и изискват от тях. Това несъгласие им създава психологически дискомфорт, въпреки привидната свобода, която получават с неподчинението си, защото остават с усещането за недостатъчна обич („Как може да ме обича и да не ме разбира?”).
Това създава тревога и тъга и на родителите, защото ги измъчва въпроса „Защо не ме слуша, аз правя най-доброто за него, толкова го обичам, а пък той…?”

Но всички пропускат нещо много много съществено за отношенията родители-деца и овладяването на конфликта – посоката!
Родителят обича детето си по един начин, а детето родителя си – по друг.
Родителят казва: „Аз го обичам, а той…”
Детето казва: „Той ме обича, а не ме разбира…”
Тук е разковничето!

Родителят е този, който трябва да се съобразява с децата си, а не обратното!

Родителят трябва да обяснява и напътства, а не да заповядва и изисква!

Родителят трябва да дава примери, а не указания!

Родителят трябва да подкрепя децата си безусловно, независимо от това дали е съгласен с постъпките им или не!

Родителят трябва да се стреми да предпазва децата си, без да ги ограничава!

Родителят трябва да дава на децата си, за да имат и те какво да дават на своите!

Родителят трябва да уважава децата си, защото така ги учи на самоуважение!

Само човек, научен на самоуважение, уважава другите хора, в т.ч. и родителите си!

Постъпвайки по този начин, родителят изгражда в децата си не само чувство за отговорност, самостоятелност и самоуважение, а нещо много по-ценно за отношенията им – доверие!

Родители, които са изградили доверие у децата си, по-рядко стигат до проблеми с тях и почти не се стига до сблъсък, защото не се нарушава комуникацията. Тя тече непрекъснато и двустранно, и родителите винаги са „в течение” с това, което се случва с децата им и успяват да бъдат „в час” с променените възгледи на следващото поколение.

Напомням ви, че пиша от позицията на родител – човек от средното ниво на сблъсъка, т.е., който има и деца, и родители! Този „конфликт от първи вид” се овладява и преживява по-лесно, в сравнение с другия „конфликт от втори вид”, в който вече са намесени и децата ни. Тогава ние се оказваме в средата и трябва да намерим баланса между това да браним интересите на децата си, да защитаваме възгледите си за света и възпитанието на собствените си деца и да не обидим родителите си.

„Близки срещи от втори вид” – сблъсък „баба+дядо – деца”.
Казаното за „конфликт от първи вид” може да се приложи еднозначно и към конфликта от втори вид, ако всички участници са съгласни с подхода за овладяване на отношенията. Дори звучи изпълнимо: Моите родители се съобразяват с мен, имат ми доверие, разбираме се добре, още от времето преди да стана родител и затова приемат възгледите ми, включително тези за възпитанието на децата ми, което значи, че се съобразяват и с децата ми, техните внуци. Колкото по-лек е бил конфликтът от първи вид, има вероятност толкова по-лек да е конфликтът от втори вид. Комуникацията между родителите и баба+дядо се е запазила и баба+дядо някак, макар и трудно, остават „в крак с времето”.

Но, случва ли се точно така в действителност? За съжаление, не (или поне не толкова често, колкото би се искало на всички!).

Обикновено „конфликтът от първи вид” продължава до момента, в който децата станат родители и си създадат семейство и деца, и тогава прераства в конфликт от втория вид, но не изчезва. В някои случаи дори се задълбочава!

Родителите, довчерашни деца, имат свои собствени възгледи за възпитанието на децата си и именно те, много често, утежняват взаимодействието и комуникацията между техните деца и техните родители (баба+дядо).

Баба+дядо пък, довчерашни родители, толкова бързо забравят за хубавото в отношенията с децата си и се сещат за всички пропуски във възпитанието им, непостигнати цели и нереализирани мечти, че виждат във внуците си възможност за реванш!

От друга страна, родителите знаят кое е ценното при общуването с децата си и се стараят да запазят комуникацията и да градят доверие. Ако родителите съзнават плюсовете и минусите на отношенията им с техните родители, сравнително по-безболезнено може да се осъществи съвместното съжителстване на три поколения (нямам предвид буквално „под един покрив”, а помощ от баба+дядо в домакинството и изпълняване на ролята на бодигард за детето по улиците между дома и училището).

Този вид отношения обаче са по-трудни за регулиране и овладяване и по-често прерастват в конфликт. Както, да речем, аз нямам, и никога да не съм имала конфликт с родителите си, и не съм имала и се старая да нямам такъв и с децата си, така, ако в един прекрасен ден, се съберат трите поколения – конфликтът е неизбежен, особено, ако бабата и дядото са пряко ангажирани с помощ по отглеждането на децата.

Колкото по-дълго прекарват баба+дядо с внуците си, толкова повече идеи за възпитанието им генерират, толкова по-назад във времето се връщат и неусетно започват да се месят в отношенията родители – деца. Тази намеса е опасна, защото изкуствено може да доведе до конфликт между родители и деца.

В такива случаи, е добре родителите да поемат управлението на отношенията в свои ръце, да се примирят с ролята си на „буфер” и да задържат конфликта на ниво „родители – баба+дядо”.

Ако не успеят, конфликтът се пренася в посока „баба+дядо – деца”.

Ако баба+дядо не успеят да се наложат като мнение на родителите, те се опитват да се наложат на децата. Това, в никакъв случай, не бива да се допуска! В никакъв!

Родителите трябва да намерят начин да убедят баба+дядо в променената ситуация на живот, в новите методи на възпитание и, изобщо във всичко, в което трябва да бъдат убедени, за да не се допусне изместването на конфликта към децата. Трябва да се стремим, конфликтът винаги да бъде от първия вид и никога да не прераства в „конфликт от втори вид”. Така има опасност ние, родителите, да участваме в два конфликта – веднъж с институцията „баба+дядо” и втори път – с децата си. Но така е по-добре за децата ни.

Все пак, сериозността и размерът на сблъсъка ни с нашите деца, зависи единствено и само от нас, и ние можем да го направим максимално безболезнен за тях. Ако, обаче, отстъстваме от конфликтите, буферната зона изчезва и има опасност децата ни да пострадат.

Конфликтът от втори вид е особено опасен, защото е възможно да се стигне до уронване на авторитета на родителите пред децата и това да разруши доверието на децата. Децата пренасят отношенията си с баба+дядо в отношенията си със своите родители. Ако родителите не го усетят навреме и не го обяснят на децата си, има огромна опасност от загуба на доверие. А с порастването на децата, доверието към родителя е единствения „механизъм” за контрол и, най-вече, за оказване на помощ! Ако детето ви няма доверие, то няма да сподели навреме за проблема. Ако проблемът е малък, може и никога да не разберете. Но, ако е голям – обикновено разбирате, но когато вече е късно за помощ!

Да, звучи крайно, последиците от какъвто и да е проблем рядко са необратими, но аз не искам да попадна в тези редки случаи! Искам да знам всичко, навреме, така че, да помогна, ако има нужда и/или децата ми ме помолят. И полагам всичките усилия, които смятам, че трябва да бъдат положени!

Има, разбира се, много случаи, в които тези отношения са изместени, и които не попадат директно в рамките на описаните два типа конфликти, но мисля, че индиректно основата им може да се намери някъде там.

Визирам, например, следната ситуация: децата са отгледани от баба+дядо, а не от родителите си, възпитавани са от баба+дядо и обичат баба+дядо повече от родителите си. Тогава конфликтът родители-деца е още по-рязко и болезнено изразен, защото балансиращото звено, „буферната зона” /баба+дядо/ в един момент, за съжаление, изчезва от сцената на живота. В следващ пост, ще се опитам да опиша част от това, което е възможно да се случи с такива деца.

Темата е необятна и неизчерпаема. Това беше един опит за подхващането й, с твърдата увереност, че коментирането й би било полезно.