Category: Приказка за пътя

Той бе създал затвора с най-дебелите стени, на които бе способен. От някъде знаеше, че когато се изправя срещу Тях, няма никакъв шанс за победа. Заблуждаваше се, че като им построи затвор, Те ще останат там и няма да му се налага да се справя с Тях. И намираше доводи да нарече това победа. Мислеше, че като ги затвори, те няма да се хранят, ще им бъде студено и накрая ще залинеят и загинат. Но грешеше. Те стояха там по нейна молба – за да му дадат време да се справи, да свикне с тях и сам да реши да ги разбере, да спре да се съпротивлява и да ги пусне навън – чисти, неподправени от криворазбрания му рационализъм, диви, необуздани, естествени – такива, каквито…

Continue reading

Някога преди, Времето спряло да си почине… Спряло на едно място на име „Безутре” – уж град като град, но живеещите в него нямали утрешен ден. Всеки следващ ден бил точно като предишния. Жителите на Безутре толкова били свикнали с рутината, монотонността, сивотата, апатията, незаинтересоваността, че трябвало да мине доста време преди самите те да установят, че дните им се повтарят и че утре-то, за което преди мечтаели, така и не идвало. Накрая съвсем спрели да го чакат. Спрели да мечтаят. Спрели и да се надяват. Тогава и времето решило да спре за почивка. И с право. Защо да караш цветята да растат и птиците да пеят, след като така или иначе нямало кой да им обърне внимание? Жителите на Безутре отваряли очи всяка сутрин…

Continue reading

 То вървеше унило насам-натам и си мърморкаше нещо под носа. Като видя, че Радостта и Тъгата идват към него, се спря и заговори на тях: – Хората са много странни същества, знаете ли това? – Радостта и Тъгата се спогледаха многозначително, но го оставиха да продължи монолога си: – Хората твърдят, че съм единственото нещо на света, от което имат нужда, но вместо да вдигнат очи и да видят, че съм пред тях, те само се щурат насам-назад, мрънкат и се вайкат. А аз съм там, навирам им се в очите, те още малко ще се спънат в мен, но няма да ме познаят. Забравили са как изглеждам. А още по-отдавна са забравили къде да ме търсят. Но ако ги питаш – само мен търсят….

Continue reading

Тя се носеше плавно напред, сияеща и усмихната. Тя вървеше, но почти не стъпваше по земята, по-скоро летеше. Ниско. Почти докосваше земята. Оглеждаше се на всички страни, целуваше и прегръщаше всички, които срещаше по пътя си. За някои се отклоняваше даже. Те я гледаха странно. Ако изобщо я забележеха. Тогава се опитваха да я изгонят, да я изритат, цупеха се, мусеха се, забили погледи в земята, обиждаха я дори, сякаш иска да им стори зло, а не добро. Това я натъжаваше и отнемаше от светлината и вдъхновението, които й даваха сили да лети и тя стъпваше на земята. Но продължаваше да се усмихва и това възвръщаше силите й и тя отново се отделяше от земята. Лекичко. За щастие, защото в противен случай имаше опасност да…

Continue reading

Тя живееше сама в едно тъмно, много тихо, почти изоставено, но много сигурно, тайно и защитено място. Почти – защото от време на време там се завъртаха за кратко разни такива като нея, но после те си тръгваха, а тя оставаше. Оставаше да чака да дойде нейното време да излезе оттам и да види светлината. Светлината… Единственото, към което се стремеше. Преди много години, когато отиде да живее там, още в началото, около нея имаше светлина и се чуваха гласове, но скоро това се промени и наоколо стана съвсем тихо и тъжно. Тя знаеше, че не е забравена, а че просто не й е дошло времето. Една сутрин, когато отвори очи, чу че онзи глас отново я вика. Гласът бе малко променен, но тя го…

Continue reading

опит за притча Имало едно време една река. Всички твари живуркали в нея. Тя била чиста, но била мътна. Била бърза, но била бавна. В нея имало вирчета. Някъде не.  Понякога падала оттук-оттам. Понякога не. Реката била дълбока, но била плитка. Дъно нямала, но то било близко. Истината е, че реката си течала и изобщо не я било грижа за тварите в нея. Никой не можел да я спре. Някой искал. Тварите в нея оцелявали. Някои не. Повечето се оставяли течението да ги носи и преди да стигнат дъното се питали „Той защо не потъна?”, но било късно. Късно да изплуваш. Късно да удавиш другия. Късно да задаваш въпроси. Имало такива, които никога не усещали да потъват. Били кухи. Други потъвали. За кратко. В мрака…

Continue reading

Той вървеше сам. Бавно и тъжно. Навън бе хладно. Може би дори тъмно. Времето беше без значение. Той отново бе чул „Върви си!” и отново бе тръгнал сам. Опитваше се да проумее причината. Подобно терзание бе достатъчно силно, за да превърне деня в нощ, топлината в хлад, светлината в мрак. Затова времето беше без значение. Той не го забелязваше. Не искаше да го забелязва. Нямаше нужда да го забелязва. Не можеше да остане повече там. Не искаше да остане сам. Той имаше нужда от Нея. Но тази тя не беше Тя и той продължи да върви и да я търси. Знаеше, че рано или късно ще я открие. Беше сам. Не срещна други като него. Това му носеше надежда и го караше да се усмихва….

Continue reading