Вятърът пазеше мечтите…

За първи път в живота си, Облачето изпита истинско удовлетворение като разбра, че е сгрешило… То бе допуснало грешка! Ужасна грешка, за която плати с част от увереността, надеждата и мечтите си! Облачето мислеше, че тези частички, които Вятърът отнесе при минаването си през него, са безвъзвратно загубени и никога, ама съвсем никога, няма да се върнат. Но грешеше! И колкото и да не му се искаше, трябваше да признае, поне пред себе си, че дори пухкавите всезнайковци понякога грешат!

Хубавото беше, че не се наложи да се извинява за грешката, която всъщност се оказа най-обикновено недоразумение, защото дърдорковците, особено когато са розови, изобщо, ама никак, не обичат да се извиняват! И друго, което трябваше да признае пред себе си, беше, че грешките помагат да пораснеш, макар и малко!

Как се случи това недоразумение ли? Облачето често си задаваше този въпрос и накрая разбра, че има само един-единствен виновен – то си беше виновно самичко! Досега Облачето не се беше сблъсквало с толкова силен, стабилен, последователен и устремен Вятър, който да знае точно накъде е тръгнал и как да стигне именно там, и който не позволяваше на малки досадни непораснали мечтатели да пречат. То си мислеше, че Вятърът е непостоянен и самовлюбен, като всички познати му до тогава ветрове и че просто не харесва малки Облачета! Но, за щастие, грешеше!

Вятърът харесваше Облачетата – и малките и големите, и розовите и сивите, и пухкавите и по-плътните… Не обичаше само досадните Облачета и за да се оттърве от безбройните им объркани и оплетени въпроси, се шегуваше с тях, по свой си, ветровит начин! Точно тези шеги Облачето не разбра и се нацупи като малко дете, точно както се цупеше, когато не му разрешаваха да яде сладолед! Но понеже беше пораснало (не много, всъщност) си остана нацупено и сърдито доста дълго време. Толкова дълго, че чак Вятърът се зачуди, възможно ли е един пухкав розов досаден въпроско, който иска всичко да знае, види и пипне, изведнъж да няма повече въпроси!?
Затова, когато Вятърът приключи с всички важни за Небето дела, той отново се върна при Облачето. Върна се спокоен, малко хладен, но дружелюбен, ветровито шеговит и закачлив, но изпълнен с търпение и разбиране, и те отново започнаха да разговарят! Разговаряха дълго и спокойно, като Вятърът внимаваше, малко, с шегите, а Облачето внимаваше, и то много, с въпросите.

Сега Вятърът беше някак различен… Той бе запазил всички увлечени във вихрушката мечти, надежди и стремления, които Облачето смяташе за изгубени. И нямаше как да не го направи, защото това бяха неговите собствени мечти, но видяни с момичешки очи!

Нещо повече: Вятърът дори му носеше още…

Мечтите на Облачето започнаха, лека-полека, да добиват плътност, очертания и все по-реална форма…

Облачето съвсем ясно осъзна, че точно това е Вятърът, който ще сбъдне детската му мечта да лети!

И сбъдването бе съвсем близо…

Полетът предстоеше…