Category: Приказка за Облаче

Напоследък Облачето обичаше да наблюдава мълчаливо, шляейки се насам-натам из Царството на Ветровете. Е, разбира се, много обичаше и да обяснява и дава съвети, но нали, за да обясниш нещо, трябва първо да си го видял и да си го разбрал. А най-лесният начин да видиш и да разбереш, е да си се размотаваш кротичко и да си мълчиш. Да си тихо наблюдателен си има и друго предимство – останалите Облаци и особено Ветровете започват да те считат за пораснало Облаче и не прекъсват разговорите си когато се приближиш и така можеш да научиш още повече неща. Е, то вярно, че някои от нещата хич не са приятни за научаване, но Облачето беше наясно, че това е част от неудобството да си пораснал. Пък и…

Continue reading

Някога, отдавна, когато Облачето се запозна с Вятъра, той му каза, че тези облаци и ветрове, които живеят в най-високото са студени и недружелюбни  и няма да се харесат на малкото Облаче, но то не повярва. Само се съгласи. Като се съгласиш с нещо, не значи че си го повярвал, нали! Облачето искаше да се увери самичко. Като непораснала хлапачка искаше всичко да пипне и почувства със собствените си сетива. И тръгна да опитва. Облачето беше ходило на училище, ама малко, за да не му омръзне, и вече знаеше някои важни неща. Но когато за пореден път излезе самичко на разходка извън Царството си помисли, че този път не му харесва да е само. Ветровете в този ден се бяха разлигавили безобразно и изобщо не…

Continue reading

В игри и забавления, вълнения и приключения, си замина и това Облачно лято. Облачето изобщо не усети как цветовете лека-полека един по един си взимат довиждане с планината. Усъмни се веднъж, когато му се счу, че едни светло шарени листа шепнат нещо на дървото, но не им обърна никакво внимание, защото бе твърде заето да прави щуротийки. Когато един ден за миг му доскуча и погледна към дървото се сети за тях, защото … тях вече ги нямаше. Облачето се натъжи малко. Това означаваше, че цветовете са си тръгнали и то ще трябва да търпи този скучен сив цвят чак до пролетта! Когато миналата година по това време цветовете си отидоха, то реши, че е станало някакво ужасно недоразумение и не разбра, че това се…

Continue reading

Понякога се случваше някой пораснал – Облак, Вятър или птица – да не издържи и да попита Облачето: – Защо правиш толкова много бели!? А то винаги отговаряше засмяно до уши: – За да се сбъдват вашите мечти! И още по-често от понякога се случваше този пораснал някой – Облак, Вятър или Птица – да се обърне с гръб и да си тръгне. И да не се върне повече при Облачето. Порасналите изобщо не разбираха какво общо имаха облачните бели и техните мечти! Имаше обаче и такива, които като чуеха за мечти и в очите им заблестяваха детските щастливи искри. На тях Облачето с удоволствие обясняваше: – Някои – Облак, Вятър или Птица – като пораснат и забравят за мечтите. Мечтите се обиждат и си…

Continue reading

Много скоро предизвикателството “Училище за облачно летене” се превърна в истинско приключение! Облачето си бе харесало жълтата дъгичка, но от време на време му се струваше, че тя е най-непослушната от всички и все иска да избяга и да отиде сама при другите дъгички в небето. Понякога Облачето завиждаше, ама съвсем малко, на другите облачета и особено на онова със синята дъгичка, защото тя изглеждаше доста по-послушна от останалите. Скоро Облачето разбра, че всички дъгички са еднакво непослушни, но другите облачета са малко по-силни и затова успяват по-лесно да ги удържат. Когато разбра това, Облачето вече не се сърдеше на своята дъгичка и искрено се радваше когато някое облаче успееше да се отдели от Царството и да полети високо-високо. Облачето истински се забавляваше в играта…

Continue reading

Облачето, ще – не ще, и то тръгна на училище. Тръгна с огромно желание и нескрито вълнение. Защото това не беше каквото и да е обикновено училище, а специално училище: Вятърно училище за малки облачета. Там Облачето трябваше да се научи на всички важни вятърни неща и на всички специални вятърни приготовления. Тези умения му бяха нужни, за да може да излиза самичко на разходка извън Царството на Ветровете. А на него му харесваше да бъде самичко, нищо че го беше страх. Малко. То, естествено, не смееше да си признае това пред Ветровете. Но пък и нямаше нужда, защото те винаги много добре знаеха какво точно му е на Облачето – знаеха кога го е страх, кога е тъжно, кога е весело, кога е нетърпеливо,…

Continue reading

Пролетта в Царството на Ветровете мина неусетно. Тя беше времето за срещи със старите приятели и създаване на нови. През пролетта Ветровете си разказваха за минали подвизи и правеха планове за бъдещи приключения. Облачето ги слушаше в захлас. Дори не усети как лятото се настани в Царството и обля всичко в топлина и светлина. Сега вече Ветровете не се криеха от Облачето и не играеха на Буря. Странно. Като че ли се отнасяха с него по друг начин. По-различен. Понякога. Само от време на време на Облачето му се струваше, че се отнасят с него като че е пораснало, но веднага след това се случваше да се получи ей-така случайно наблизо някоя пакост и Облачето пак си ставаше същото. И се чудеше как е възможно…

Continue reading

Една сутрин Облачето отвори очички… и му стори, че … Нещо не беше както преди. Нещо се бе променило. Нямаше и помен от тъжното настроение и усещането за сивота наоколо. Това първо малко го стъписа, защото то се притесни, че може да е свикнало с тях и затова вече да не му правят впечатление, но миг след това Слънчицето го погъделичка по нослето, за да го примами навън. Облачето излезе навън. И какво да види! В Царството на ветровете бе дошла пролетта. Облачето подскочи от радост и се втурна да обходи Царството, за да се увери, че всичко е така, както си беше преди. Да! Така си беше! Слънцето се бе върнало и бе довело отново цветовете и птиците със себе си! Царството обличаше пролетната…

Continue reading

Полекичка лятото отминаваше и идваше есента. А след това си тръгна и тя… Царството на Ветровете променяше одеждите си с всеки изминал ден. Облачето обичаше да гледа Царството отгоре, да се любува и възхищава на цветовете на дрешките му. Царството се променяше и Облачето също се променяше… Беше минало много време от първата среща на Облачето с Вятъра и вече никой почти не си спомняше дали Облачето беше момиче или момичето – Облаче. Някои ветрове срещаха Облачето и го питаха: “Хей, момиченце, защо си тъжно?” Други пък срещаха момичето и му казваха: “Здравей, Облаче, как си днес?” На всички Облачето отговаряше: “Тъжно съм, защото слънцето си тръгна и взе цветовете със себе си!” При последната си разходка из Царството на Ветровете, Облачето гледаше от високо…

Continue reading

Докато Облачето си седеше в Царството на Ветровете, то рядко срещаше други облачета там. Е, идваха разни, от време на време, но не оставаха за дълго. В Царството на ветровете, освен облачета и ветрове, имаше и други обитатели, които Облачето не познаваше…То се запозна с тях в един ден, който приличаше на всички дни преди него по това, че също като тях беше необикновен. В този ден, Облачето отново мечтаеше за разходка извън Царството, но почти не се осмеляваше да си го признае, защото неговият Вятър тогава не беше там. Облачето и преди се бе разхождало само, но Вятърът му го следваше близо, неотлъчно и осезаемо… А сега… Много е трудно хем да искаш нещо, ама много, хем да те е страх, макар и малко……

Continue reading

Докато Облачето си седеше в Царството на Ветровете, то рядко срещаше други облачета там. Е, идваха разни, от време на време, но не оставаха за дълго. Имаше, разбира се, дъждоносни облаци наоколо, но те не се брояха, защото с тях не можеше да се играе. Те правеха дъгата. И ако не беше така, ветровете нямаше да ги пускат да припарят до Царството, ама хич. Имаше и големи, пораснали облаци, но от тях, освен гръмотевици, друго не можеше да се очаква. Облачето не беше излизало от Царството. Никога преди. Но в този ден го направи! То реши, че вече е достатъчно пораснало, за да може да се разхожда из другите Царства и да търси други облачета, с които да си играе… Пораснало, всъщност не значи точно…

Continue reading

Облачето, всъщност беше момиче, ама не точно момиче, а жена, но някак по момичешки непораснала жена, така, че по-скоро беше момиче. Облачето си имаше мечта – то искаше да намери Вятъра и заедно с него да полети далеч, далеч и високо, извън Царството на Ветровете. То казваше, че иска да пипне другите облачета, но тайничко пред себе си си признаваше, че най-много от всичко иска да лети и няма значение кога, как, накъде и докъде. Само да лети с Вятъра… Вятърът, който живееше в Царството на Ветровете и беше мъж, пораснал, търпелив и уверен, но по момчешки усмихнат и сърдечен, та по-скоро си беше момче, обаче знаеше това. Знаеше и много други неща, за които Облачето дори не подозираше. Даже се опитваше да научи Облачето…

Continue reading

Мечтата на Облачето да полети се сбъдна! Всички разбраха това, защото то бе съпроводено с много вълнение, емоции, разкази и обяснения, които заляха Царството като вълна от горещ въздух. Облачето се прибра в Царството на Ветровете сияещо от щастие и изпълнено с нови желания и мечти… Наистина, при този първи полет, Облачето не успя да докосне и разрови големите бели облаци и да види спинкат ли ангелчета в тях, но това не правеше сбъднатата мечта по-малко сбъдната или по-малко красива, нито по-малко емоционална или пък по-малко мечта, нито пък Облачето по-спокойно, по-търпеливо и по-малко любопитно… “Но, нищо – казваха си всички – Облачето все някога ще се умори или пък ще порасне и тук отново ще настъпи тишина и спокойствие!” Казваха си го, но май…

Continue reading

Облачето продължаваше да си мечтае да лети извън Царството на Ветровете, на високо, нагоре и надалеч, нагоре, нагоре, чак при другите облаци. При истинските, пораснали, сериозни облаци.  Разходката в Царството на Ветровете беше прекрасна, трогателна и вдъхновителна, но не беше сбъднатата мечта на Облачето.То искаше повече, и го искаше сега, и го искаше много, и то веднага!!!И колкото повече време минаваше от първата му среща с Вятъра, толкова по-нетърпеливо ставаше то. Първо си мислеше, че точно този Вятър ще сбъдне мечтата му да лети отвъд Царството, но после се оказа, че пак не е разбрало. Е, това, разбира се, не беше нещо ново за Облачето. Обикновено, имаше нещо, което то не е разбрало, не е познало, не е предвидило, не е научило навреме… Но, с…

Continue reading

Да си голям е скучно! Това вече го знаят всички, даже и големите! Дори на тях, когато пораснат, им се иска да не бяха… Големите винаги са заети с разни много важни неща, които са абсолютно непонятни и неразбираеми за малките облачета. Големите правят странни неща, мръщят се постоянно, карат се на малките без причина и си имат тайни… В един най-обикновен ден Облачето, съвсем случайно, научи една много тайна тайна на големите… Денят си беше наистина най-най-обикновен – няколко пакости, малко падания, не много въпроси… Нищо необичайно… Затова Облачето много се изненада, когато големите ветрове и дъждоносни облаци започнаха да правят „Буря”. Обикновено, те правеха така, за да издухат непослушковците в далечните кътчета на Царството, на „сигурно” място, от където нямаше да чуват оглушително…

Continue reading

В този ден Облачето имаше рожден ден. То ставаше на 3 … или на 5…, а може би на 35 годинки… Никой не знаеше. При облачетата това нямаше значение. И не защото облачетата не празнуваха рождените си дни или нямаха торта. Неее! Напротив! Имаха си рождени дни, имаха си и торти, но тортата беше облачна, а свещичките… Хм, ами свещичките всъщност всяка година бяха различен брой. Е, понякога се случваше да бъдат същия брой като миналата година. Как така ли? Случваше се, защото Вятърът определяше броя на свещичките за тортата. Вятърът слагаше толкова свещички върху тортата, колкото бяха на брой пакостите на Облачето през годината. Колкото повече пакости беше направило то през годината, толкова повече свещички го очакваха на тортата му. Колкото повече бяха свещичките,…

Continue reading

Облачето знаеше, че за да полети с Вятъра извън Царството на ветровете, първо трябваше да порасне. И то хем искаше да порасне, хем не му се искаше много-много… За да пораснеш трябва да папкаш, да спинкаш и да си много, ама наистина много послушен. Да папкаш и да спинкаш не е трудна задачка. Даже е съвсем лесна за розовите непослушковщи, защото като се изморят цял ден да хвъркат от вятърче на вятърче и да играят с дъждоносните облаци, слънцето и дъгата, те така се изморяват, че едва успяват да си намерят креватчетата и да се сгушат в тях на мекичко и топличко. Ама това с послушанието беше мно-о-о-го трудна задача. И Облачето се чудеше как може един розов непораснал непослушко да бъде послушен!?! То никъде…

Continue reading

Ветровете не искаха да пускат черните дъждоносни облаци близо да Царството си, защото те, колкото и да обещаваха, че няма да пуснат и капчица от дъжда, който носят, никога не удържаха на думите си. И не защото бяха лоши или несериозни. Не-е-е! Напротив, дори бяха много сериозни и съвсем не на шега даваха това обещание. Но, често пъти, колкото и да си сериозен, се намира някой непослушко, който да те разсмее. Какво става като се разсмеят дъждоносните облаци? Много просто – вали дъжд. А в Царството на Ветровете беше весело винаги, затова и дъждоносните облаци обичаха да се навъртат наоколо. И нямаше как да е тъжно, с тези пухкавци, дето скачаха от вятър на вятър и по цял ден се забавляваха да летят насам-натам, да…

Continue reading

Облачето не е виждало Дъжда, а Бурята е измислица на Ветровете…. Облачето беше малка принцеса в Царството на Ветровете и затова не беше виждало Дъжда. Ветровете не пускаха големите черни дъждоносни облаци дори да припарят до царството им. Облачето не ги беше зървало дори отдалеч. Само беше слушало за тях. Ветровете не обичаха да говорят за дъжда и когато Облачето настояваше да разбере повече, те винаги си намираха някаква изключително важна небесна работа и го оставяха да си се чуди самичко. Понякога, когато Облачето ставаше наистина, ама наистина много настоятелно, толкова настоятелно, та чак им досаждаше, Ветровете започваха да играят на една игра, която наричаха със странното име “Буря”. Те започваха така силно да фучат и обикалят наоколо, че често пъти, Облачето се плашеше и…

Continue reading

… Вятърът пазеше мечтите, защото това бяха неговите собствени мечти, но видяни с момичешки очи! Един ден Вятърът заведе Облачето на разходка! Но не на каквато и да е скучна разходка за пораснали ветрове и уморени мечтатели, а на истинска разходка – разходка в Царството на Ветровете… Облачето само беше слушало за това тайнствено пространство, в което се събират всички ветрове. Представяше си го като загадъчно закътано местенце, отвъд планините, чиито очертания бледнееха на хоризонта… И се оказа право, … почти. Облачетата, особено непорасналите, обожават да са прави, макар и само почти, и това ги прави още по-големи и неудържими всезнайковци. Но този път не стана така. Облачето беше омагьосано от вълшебството, което витаеше във въздуха. Там се бяха събрали всички ветрове… Имаше малки ветрове, и…

Continue reading