Пролет в Царството на Ветровете

Една сутрин Облачето отвори очички… и му стори, че … Нещо не беше както преди. Нещо се бе променило. Нямаше и помен от тъжното настроение и усещането за сивота наоколо. Това първо малко го стъписа, защото то се притесни, че може да е свикнало с тях и затова вече да не му правят впечатление, но миг след това Слънчицето го погъделичка по нослето, за да го примами навън.

Облачето излезе навън. И какво да види! В Царството на ветровете бе дошла пролетта. Облачето подскочи от радост и се втурна да обходи Царството, за да се увери, че всичко е така, както си беше преди.

Да! Така си беше! Слънцето се бе върнало и бе довело отново цветовете и птиците със себе си! Царството обличаше пролетната си дрешка. Дърветата се оглеждаха в локвите и се любуваха на красотата си.

Облачето се изкуши и то да надзърне в една локва. И надзърна. А! Облачето се изненада. Стори му се, че от локвата му намига едно пораснало Облаче… Не, това не можеше да е вярно. Вятърът каза, че облачета като него не порасват. Значи?… Значи някой друг се е огледал в локвичката. Да, сигурно така е станало. И Облачето продължи разходката из Царството на Ветровете.

Докато го нямаше слънчицето, цветовете и птиците се бяха изпокрили нейде. Ветровете пък съвсем бяха изчезнали. Сега, заедно с пролетта се бяха върнали и те. Всички!

Облачето се притесняваше, че Ветровете може да го посрещнат с думите: А! Пораснало си! Браво! Най-сетне ни очаква спокойствие и тишина!”

Но нищо такова не се случи! Облачето се разхождаше из Царството, по-щастливо от всякога и срещна един по един всичките си любими ветрове: добрия, търпеливия, нежния, топлия, студения, силния, слабия, лекия… Всички до един бяха там! И всички го посрещаха с думите: “Здравей, Облаче! Царството беше тъжно без теб! Чакахме те!” А Облачето им се усмихваше и тихичко на ум си казваше: “Те не забелязват, че съм пораснало! Значи не съм!”

А на Вятърно-Облачен език това означаваше: Игрите и пакостите са позволени!