Облачето: Страх в небето

Някога, отдавна, когато Облачето се запозна с Вятъра, той му каза, че тези облаци и ветрове, които живеят в най-високото са студени и недружелюбни  и няма да се харесат на малкото Облаче, но то не повярва. Само се съгласи. Като се съгласиш с нещо, не значи че си го повярвал, нали! Облачето искаше да се увери самичко. Като непораснала хлапачка искаше всичко да пипне и почувства със собствените си сетива. И тръгна да опитва.

Облачето беше ходило на училище, ама малко, за да не му омръзне, и вече знаеше някои важни неща. Но когато за пореден път излезе самичко на разходка извън Царството си помисли, че този път не му харесва да е само. Ветровете в този ден се бяха разлигавили безобразно и изобщо не се държаха като пораснали! Напротив! Закачаха се с Облачето, побутваха го насам-натам и оттук-оттам и го люшкаха по-силно от обикновено. Но най-много Облачето се дразнеше когато го подритваха нагоре и се опитваха да му вземат дъгичката – сгъваха я ту отляво, ту отдясно, все едно че си е тяхна.

Облачето се ядосваше на тези отворковци, но си мълчеше и си летеше без да им обръща внимание. Мълчеше си, не защото нямаше какво да им каже, а защото го беше страх. И от страх се беше свило на топчица и не приличаше на Облаче, а повече приличаше на най-обикновена топка памук.

Облачето знаеше, че неговият Вятър е някъде наоколо и че той няма да разреши нещо лошо да се случи, но все пак се чудеше защо той позволява на тези нахалници да се закачат така и да му развалят разходката! Ами ако той ги е пратил, за да разбере дали Облачето си е научило уроците? Възможно ли е? Облачето нямаше как да разбере. Не и преди края на разходката, когато щеше да се прибере изплашено и разплакано в Царството.

Докато си мислеше за тези неща, Облачето продължаваше да се разхожда над Царството, внимавайки за жълтата си дъгичка. Ветровете като видяха, че то не им обръща внимание, го оставиха на мира и отидоха да досаждат на някой друг. Облачето се поуспокои, разходи се още малко, като държеше отворковците под око, и кротко-кротко, без да им привлича вниманието, се прибра в Царството. Все още беше доста изплашено, но като че ли вече не му се плачеше толкова. Неговият Вятър се появи усмихнат, за да го нагледа и да се увери, че то се чувства добре.

– Много ме беше страх – едва измънка Облачето, но сдържа сълзите си.

– Знам! – отвърна му Вятърът и се усмихна дружелюбно.

Облачето се разплака чак когато другите ветрове го поздравиха за смелостта. Не за смелостта да се справи със страха – така или иначе, то нямаше друг избор.

Поздравиха го за смелостта да си признае, че го е било страх!

Въпреки сълзите, които се стичаха по лицето му, Облачето беше щастливо!