Облачето продължаваше да си мечтае да лети извън Царството на Ветровете, на високо, нагоре и надалеч, нагоре, нагоре, чак при другите облаци. При истинските, пораснали, сериозни облаци.
Разходката в Царството на Ветровете беше прекрасна, трогателна и вдъхновителна, но не беше сбъднатата мечта на Облачето.
То искаше повече, и го искаше сега, и го искаше много, и то веднага!!!
И колкото повече време минаваше от първата му среща с Вятъра, толкова по-нетърпеливо ставаше то.
Първо си мислеше, че точно този Вятър ще сбъдне мечтата му да лети отвъд Царството, но после се оказа, че пак не е разбрало. Е, това, разбира се, не беше нещо ново за Облачето. Обикновено, имаше нещо, което то не е разбрало, не е познало, не е предвидило, не е научило навреме…
Но, с нетърпеливковците е така…
Докато хвъркат и подскачат, пропускат по някоя думичка, която после се оказва важна. И не, защото не искат да чуят всичко, а защото докато задаваш въпроси, не можеш и да слушаш! А, и защото Вятърът е пестелив на думи, никога не казва нищо случайно и изобщо, ама изобщо, не обича да повтаря. Облачето, пък, не смееше да го помоли да повтаря, за да не го ядосва, защото да ядосваш Ветровете е опасно. Облачето знаеше това и изобщо не се учуди когато Вятърът го запозна с един друг Вятър – този, който щеше да го издигне заедно със себе си далеч над Царството на Ветровете и щеше да го заведе при другите облаци. И щеше да сбъдне мечтата му…
Този, новият Вятър, всъщност живееше в Царството на Ветровете. Той беше мъж, пораснал, търпелив и уверен, но по момчешки усмихнат и сърдечен, та по-скоро си беше момче.
Когато Облачето се запозна със своя Вятър, то беше много притеснено, беше станало почти прозрачно и се опитваше да се скрие от погледа му…
Но все не успяваше…
Както и да застанеше, колкото и да си мислеше, че не се вижда,
Вятърът го намираше и го взимаше при себе си… И му говореше… И добре, че правеше така, за да го успокоява, защото непорасналите мечтатели са много смели, но само когато са на сигурно място в Царството…
Облачето не беше предвидило, че ще се изплаши толкова много, когато настъпи моментът…
И моментът на сбъдването на мечтата му наистина настъпи…
Облачето бе омагьосано от вълнение и почти не говореше…
Нито пък вдигаше шум…
Дори не помръдваше…
Да, това наистина би трябвало да е някаква специална вятърна магия, щом някой изобщо успя да накара Облачето да бъде тихо и мирно… макар и не за дълго…
Вятърът обхвана Облачето, като внимаваше да не го изпусне или изплаши, и го понесе със себе си извън Царството на Ветровете!
Облачето и Вятърът се издигаха нагоре, все по-нагоре, и летяха!
Облачето летеше! Наистина летеше!!!
Дори когато беше сънувало, че лети, не се беше чувствало толкова леко, ефирно и прозрачно, както се чувстваше с Вятъра във въздуха…
Въздухът ги обгръщаше и те се превръщаха в едно хармонично цяло…
Разговаряха с обграждащата ги тишина, следваха реещите се птици, пречупваха слънчевите лъчи и търсеха топлите ветрове, които да ги заведат при другите облаци, които живеят високо високо отвъд Царството и които така силно мамеха Облачето със своята белота…
Това бе сбъдната облачна мечта!
Облачето летеше!
Летеше високо над Царството!
Сега Царството изглеждаше различно, някак непривично тихо и спокойно… И нищо чудно. Нали розовия любопитен дърдорко не беше там да вдига шум, да подскача, пита, разпитва, да ядосва ветровете, да разсмива дъждоносните облаци и гъделичка дъгата…
Не след дълго, обаче, Вятърът прецени, че е време да прибере Облачето в Царството и го поведе обратно надолу. Облачето се противеше и не искаше… Но Вятърът не го слушаше. В Царството на Ветровете се слуша думата на Ветровете, защото царството си е тяхно…
Вятърът каза “трябва” и това означаваше… “трябва”.
Ветровете казват точно това, което мислят и правят точно това, което казват…
Облачето знаеше това, но пак не искаше да се прибира. Това, че трябва, не значи че е приятно и иска, а че няма как и просто… така трябва…
Облачето се прибра в Царството сияещо от щастие и изпълнено с нови желания и мечти…
Наистина, този път Облачето не успя да докосне и разрови големите бели облаци и да види спинкат ли ангелчета в тях, но това не правеше сбъднатата мечта по-малко сбъдната или по-малко красива, нито по-малко емоционална или пък по-малко мечта…
Следващия път щеше да успее…
Вятърът му беше обещал! А когато Вятърът обещае, той обикновено го мисли, а щом го мисли, това значи, че точно това ще направи!
Но, Облачето не беше предвидило, или по-скоро беше забравило, или по-точно не искаше да си спомни, че за сбъдването на мечтите е нужно търпение, много търпение, на което Вятърът бе решил да го научи…
🙂