… Вятърът пазеше мечтите, защото това бяха неговите собствени мечти, но видяни с момичешки очи!
Един ден Вятърът заведе Облачето на разходка! Но не на каквато и да е скучна разходка за пораснали ветрове и уморени мечтатели, а на истинска разходка – разходка в Царството на Ветровете…
Облачето само беше слушало за това тайнствено пространство, в което се събират всички ветрове. Представяше си го като загадъчно закътано местенце, отвъд планините, чиито очертания бледнееха на хоризонта… И се оказа право, … почти. Облачетата, особено непорасналите, обожават да са прави, макар и само почти, и това ги прави още по-големи и неудържими всезнайковци.
Но този път не стана така. Облачето беше омагьосано от вълшебството, което витаеше във въздуха. Там се бяха събрали всички ветрове… Имаше малки ветрове, и големи ветрове, топли и студени, спокойни и поривисти, постоянни и променливи…. Всякакви…
Всеки вятър си беше взел по едно облаче, което да разхожда и люлее, да издига и спуска… После взимаше друго, и друго…
Облачето се изплаши. Почувства неясна тревога и недоверие към тези непознати ветрове. Плашеше се още повече, когато някои от тях започваха да спорят ожесточено, на някакъв непознат за Облачето език. Тогава те, само за няколко секунди, преобръщаха всичко в Царството с главата надолу.
Облачето губеше представа за време и място…
Губеше от плътността и очертанията си…
Превръщаше се в едва различим на ярките слънчеви лъчи дим…
Ветровете, светлината и звуците преминаваха през него, като през прозрачна кристална завеса…
Облачето имаше чувството, че се е загубило сред ветровете…
Тогава Вятърът, който всъщност не изпускаше Облачето от очи, се приближаваше до него и го успокояваше. Обясняваше му за причините ветровете да се държат така или иначе, казваше му от какво трябва да се плаши и от какво – не, къде може да ходи и къде – не, с кой вятър може да си играе и с кой – не, какво може да пипа и какво – не, къде може да си навира любопитното носле и къде – не! …
Докато слушаше думите на Вятъра, Облачето възвръщаше силите и част от смелостта си и отново добиваше плътност. Звуците пак се спираха в него и слънцето пак очертаваше сянката му.
Тогава Облачето се чувстваше наистина специално в Царството на ветровете! Много специално! Като истинска малка Принцеса …
мммм, вкусно.
разбрах, че при тези пътешествия те са срещнали бурята и дъжда?
Кое е вкусно, Nick?
Нееее, грешно си разбрал! В този ден Бурята и Дъждът правеха поразии на едно друго място.
Ветровете не пускат дъжда в тяхното Царство….. 😉
разказът, естествено. продължавай все така.
а информаторът ми никога не е твърдял, че точно при това пътешествие е била срещата. той само небрежно спомена, че при някое от техните пътешествия са се срещнали с по-голямата кака на вятъра и нейният приятел — дъжда.
не бъди лоша, моля те, разкажи и за нея. знам, че знаеш.
Хм, ще си помисля … 😉
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Облачето, част 10-та: Сбъднати облачни мечти