Игра с Дъгата

Ветровете не искаха да пускат черните дъждоносни облаци близо да Царството си, защото те, колкото и да обещаваха, че няма да пуснат и капчица от дъжда, който носят, никога не удържаха на думите си. И не защото бяха лоши или несериозни. Не-е-е! Напротив, дори бяха много сериозни и съвсем не на шега даваха това обещание. Но, често пъти, колкото и да си сериозен, се намира някой непослушко, който да те разсмее. Какво става като се разсмеят дъждоносните облаци? Много просто – вали дъжд.

А в Царството на Ветровете беше весело винаги, затова и дъждоносните облаци обичаха да се навъртат наоколо. И нямаше как да е тъжно, с тези пухкавци, дето скачаха от вятър на вятър и по цял ден се забавляваха да летят насам-натам, да се въртят и търкалят, като пухкави бели топчици. И Облачето правеше така – само чакаше някое вятърче да се появи, за да го качи и повози, после да го даде на друго, после на друго…

Е, случваше се, от време на време, Облачето да падне от много игра, но знаеше, че тези неща се случват, и че те помагат да пораснеш, дори и да не искаш, така че не се оплакваше. Облачето не се оплакваше, защото знаеше, че който не внимава – пада, а който после се оплаква – не го пускат да лети с ветровете.
Облачето обичаше да скача от вятърче на вятърче, защото така успяваше да се засили повече и да лети по-високо и по-далеч, та да стигне чак до границите на Царството. Отвъд границите на Царството на Ветровете, но съвсем наблизо около тях седяха…. Да, дъждоносните облаци. Но не просто седяха, ами гледаха гонитбата на пухкавите топки, преобръщанията, сливането и разделянето им, се и смееха. Те не се смееха, а ми се кискаха в захлас и забравяха за даденото обещание – да не пускат дъжда. Облачето обичаше да разсмива, тези иначе сериозни и грандиозни облаци, защото всяка смешна капчица дъжд, която изпуснеха се превръщаше в красива Дъга.

Облачето много харесваше Дъгата. Тя беше толкова светла и дружелюбна! Дъгата разрешаваше на Облачето да си играе върху нея, да се спуска ту наляво, ту надясно и после пак да се изкачва. Даже му позволяваше да се спуска поотделно по всеки един неин цвят. Дори си измислиха една игра на цветове. Облачето затваряше очи и се спускаше, а след това се опитваше да познае по кой цвят се е спуснало. Облачето харесваше тази игра, защото всеки цвят на Дъгата беше различен и му носеше различно усещане. Нещо повече – Облачето вече си имаше любим цвят за всяко настроение!

Когато беше ядосано, или по-точно виновно за нещо, /според Вятъра, разбира се/, Облачето се спускаше по червения цвят, защото само така не си личаха порозовелите му краища.

Когато беше щастливо, Облачето се спускаше по оранжевия цвят, защото той беше най-тънък и гладък, и само по него можеше да се пързаля толкова бързо.

Когато беше весело и палаво, обичаше да се спуска по жълтия цвят, защото му се струваше, че в него е уловено слънцето.

Когато беше спокойно, Облачето се отпускаше в дебелия зелен килим и се спускаше плавно, с часове.
Когато се умореше да лудува, то се отпускаше в сините завивки и си подремваше сладко, докато не минеше някое вятърче да го подсети, че е време да се прибира в Царството, иначе Вятърът ще му се кара.

А най-много, Облачето обичаше да потъва в мечти във виолетовия цвят. Той бе така нежен и прелестен, че чак ухаеше на красота и свобода.

Дъгата също обичаше да си играе с Облачето. Тя наблюдаваше лудориите му и според това кой цвят е избрало Облачето днес, отгатваше настроението му.

Облачето и Дъгата се забавляваха истински, когато бяха заедно и затова Облачето се натъжаваше малко, когато слънцето поемеше към хоризонта и вземеше Дъгата със себе си.

Облачето знаеше от Вятъра, че Дъгата ще се върне отново при него и затова не тъгуваше за нея. Напротив! Оттегляше се тихо, на любимото си местенце, и започваше да крои планове за утрешните пакости, които да разсмеят дъждоносните облаци толкова, че да пуснат кристални капчици дъжд, които под искрящите слънчеви лъчи отново да се превърнат в Дъга…