Небесна разходка

Облачето, всъщност беше момиче, ама не точно момиче, а жена, но някак по момичешки непораснала жена, така, че по-скоро беше момиче.
Облачето си имаше мечта – то искаше да намери Вятъра и заедно с него да полети далеч, далеч и високо, извън Царството на Ветровете. То казваше, че иска да пипне другите облачета, но тайничко пред себе си си признаваше, че най-много от всичко иска да лети и няма значение кога, как, накъде и докъде. Само да лети с Вятъра…

Вятърът, който живееше в Царството на Ветровете и беше мъж, пораснал, търпелив и уверен, но по момчешки усмихнат и сърдечен, та по-скоро си беше момче, обаче знаеше това. Знаеше и много други неща, за които Облачето дори не подозираше. Даже се опитваше да научи Облачето на тях. Но, както може да се очаква от пухкавците дето кръстосват небето, то искаше просто да си лети с Вятъра и да не мисли за нищо друго, освен за игри и разходки.

Вятърът винаги беше безкрайно търпелив с Облачето. Толкова безкрайно и неуморимо  търпелив, че на Облачето понякога му се приискваше да види колко търпелив всъщност може да се окаже един Вятър. Добре, че беше страхливо и не смееше много-много да го дразни, че-е-е не се знае каква Буря можеше да докара на Царството, ако не бъде послушно. Макар и да знаеше, че Бурята е игра и Вятърът няма да нарани Облачето, то все пак внимаваше и слушаше…
Слушаше ли казах? Ама вие сега да не си помислите, че Облачето е пораснало, станало е послушно и вече няма да прави пакости?! О, не, не, не, в никакъв случай не си мислете такива неща… Облачето слушаше само този Вятър и само когато бяха заедно на разходка, а в Царството си беше същият приказлив неуморим дърдорко…

Вятърът водеше Облачето на разходка винаги когато не беше зает с важни небесни дела. Понякога се случваше Облачето да чака много много дни за една мъничка разходка и тогава се натъжаваше ужасно. Толкова ужасно, че чак се скриваше в някой ъгъл на Царството и мълчаливо плачеше. Вероятно по тази непривична за Царството тишина Вятърът разбираше, че има нещо, което не е наред, защото няма начин Облачето да мълчи току-тъй. Тогава и Вятърът се натъжаваше, ама съвсем малко и не го показваше, ама съвсем никак, за да не му се качват облачните мечтатели на главата.

Всеки път, когато Вятърът водеше Облачето на разходка извън Царството на Ветровете, той го учеше на разни важни небесни неща. Караше го да намира обратния път към Царството, да наблюдава от високо обитателите му… Всякакви такива скучни неща. В началото Облачето се радваше на обясненията и ги слушаше с интерес, после му ставаше скучно и предпочиташе да си говори с небето и да мечтае…
За какво мечтаеше ли? И то не знаеше точно… Представяше си как лети самичко и се разхожда сам-само извън Царството… Но всеки път, когато дръзнеше дори за миг да си помисли, че лети самичко, го побиваха тръпки от страх, толкова силни и ужасни, че чак крайчетата му се превръщаха в ледени висулки.

Вятърът не казваше нищо…

Един ден обаче, Вятърът бе по-настоятелен и обяснителен от друг път и Облачето разбра, че той знае за неговите тайни облачни мечти… Някак ги бе усетил…
Вятърът бе решил да пусне Облачето само на разходка извън Царството на Ветровете. Е, не съвсем само, естествено, за да не вземе да се загуби… Но все пак, почти само. Вятърът щеше да лети около него, да го пази и напътства, води и направлява, да му помогне да си намери обратния път към Царството и най-вече … да му говори, за да не се чувства Облачето изоставено и нещастно.

Изведнъж Облачето осъзна, че това е истинската му мечта – да бъде само с Небето, а Ветровете да му служат за опора и подкрепа. Облачето не можеше да си намери място от вълнение и притеснение. То, хем се радваше на решението на Вятъра, хем се страхуваше да го послуша и да тръгне без него. Но пък, за щастие беше свикнало всъщност вече да го слуша, а и знаеше, че Вятърът ще бъде там и няма да го изпусне от очи за нито един-единствен миг. И се съгласи. Съгласи се да се осмели да полети само извън Царството на Ветровете!
„Че кой не би се съгласил, ще кажете вие, когато му предлагат да му подарят сбъдната мечта?”. Е, да, ама вие не знаете колко е страшно да си сам!!! Или поне Облачето си мислеше, че е много страшно да си сам.
А и всички тези специални Вятърни приготовления и обяснения, търпението и всички други важни небесни неща… Облачето знаеше ли ги? Помнеше ли ги? Кой щеше да му помогне да бъде спокойно и търпеливо, за да покори простора? Вятърът, разбира се. Неговият си Вятър! Той му помогна с всички важни неща, които го притесняваха, така че да може да излети самичко и да лети високо и надалеч, да се любува на тишината, светлината, свободата и простора и дори да … забрави за Вятъра.

Представяте ли си? Докато летеше, Облачето забрави за Вятъра! Кой би си помислил, че на този малък палав пухкав страхливко толкова много ще му хареса да е сам, че чак ще забрави за Вятъра?!? Всъщност, Вятърът си го бе помислил и когато разбра, че това наистина се е случило, беше по-доволен и усмихнат от всякога.

Но, по-важното обаче беше, че Вятърът не беше забравил за Облачето и го наблюдаваше внимателно къде ходи, какво прави и с кого си говори. И го оставяше да се забавлява. Намесваше се единствено, когато усещаше, че Облачето се е замечтало пак нанякъде и се е отнесло толкова, че нито знае накъде лети, нито поглежда назад към Царството. Това значеше, че е време Облачето да се прибира у дома и тогава Вятърът започваше да му говори и го връщаше обратно на сигурно място в Царството на Ветровете…