Пролетта в Царството на Ветровете мина неусетно. Тя беше времето за срещи със старите приятели и създаване на нови. През пролетта Ветровете си разказваха за минали подвизи и правеха планове за бъдещи приключения. Облачето ги слушаше в захлас. Дори не усети как лятото се настани в Царството и обля всичко в топлина и светлина. Сега вече Ветровете не се криеха от Облачето и не играеха на Буря. Странно. Като че ли се отнасяха с него по друг начин. По-различен. Понякога. Само от време на време на Облачето му се струваше, че се отнасят с него като че е пораснало, но веднага след това се случваше да се получи ей-така случайно наблизо някоя пакост и Облачето пак си ставаше същото. И се чудеше как е възможно хем да си пораснал, хем поразиите да не те подминават?!
Уф, много е объркано да не знаеш дали си пораснал или не. И никой да не иска да ти каже.
Ветровете си бяха същите – буйни, бурни и потайни. Но пък с голямо удоволствие изведоха Облачето на разходка извън Царството. Този път го поканиха още преди то да е попитало и дума не обелиха за търпение и разни други важни скучни неща! И не го оставиха да се справя само със специалните вятърни приготовления, а се грижиха за него, както обикновено. Но пък отговаряха на всичките му облачни въпроси, дори с повече желание от преди. А даже водеха нови мънички розови подскачащи защотковци, които оставяха при него на сигурно място. И го молеха да отговаря вместо тях на безбройните им пухкави въпроси. И Облачето се чувстваше някак важно, важно. И пораснало. После пък се сещаше, че не иска да порасва и се оглеждаше плахо дали някой Вятър не го наблюдава и тайничко си ставаше същото пакостливо и щастливо Облаче. Спомняше си кога тичаше, питаше и подскачаше и искаше всичко да знае. В себе си дори малко завиждаше на новопоявилите се въпросковци, които сега откриваха мечтите и които ги очакваше наистина дълъг и труден път. С усмивка си спомняше за всички вълнения, които бяха преминали през облачната му душа и с удоволствие говореше за тях. А Ветровете се спираха и го слушаха, сякаш им беше интересно да чуят всичко това отново, и отново…
Да, наистина беше много объркано. И интересно. Ветровете вече не се караха на Облачето като сътвори някоя пакост. И Облачето се чудеше какво ли са намислили. И дали броят пакостите му и дали събират свещички за облачната му торта. Няма как големите да не ти се скарат за лудория. Просто няма как. И Облачето търсеше още по-голяма лудория. Но пак нищо. Тук нещо не беше наред…
Скоро Облачето разбра, че Ветровете го бяха оставили да изживее последните си най-детски облачни дни с цялата изобретателна пакостливост, която можеше да събере в облачната си глава, защото скоро му предстоеше да тръгне на училище!