Облачна тъга

Полекичка лятото отминаваше и идваше есента. А след това си тръгна и тя… Царството на Ветровете променяше одеждите си с всеки изминал ден. Облачето обичаше да гледа Царството отгоре, да се любува и възхищава на цветовете на дрешките му. Царството се променяше и Облачето също се променяше…

Беше минало много време от първата среща на Облачето с Вятъра и вече никой почти не си спомняше дали Облачето беше момиче или момичето – Облаче.

Някои ветрове срещаха Облачето и го питаха: “Хей, момиченце, защо си тъжно?”
Други пък срещаха момичето и му казваха: “Здравей, Облаче, как си днес?”
На всички Облачето отговаряше: “Тъжно съм, защото слънцето си тръгна и взе цветовете със себе си!”

При последната си разходка из Царството на Ветровете, Облачето гледаше от високо и не вярваше на очите си! Царството бе сиво, тъжно и тревожно. Нямаше и следа от сочното зелено лято, нито от веселата пъстроцветна есен. Царството сякаш плачеше.

Това натъжи Облачето. А когато Облачето станеше тъжно, всичко наоколо потъваше в мъгла – сякаш стотици други облаци идваха, за да го утешат и да скрият сълзите му от Царството. /Ветровете не харесват тъжни Облачета, нали знаете/. Това беше много мило от тяхна страна, но от тях Облачето не виждаше малкото останали слънчеви лъчи и ставаше още по-тъжно. И се обвиваше в още по-гъста мъгла. Толкова гъста, че често се губеше в нея…

И наставаше тишина… Най-тъжната тишина, която сте чували някога. Толкова тъжна и тиха, че чак не се чуваше. Обезпокоителна тишина… Толкова тиха и обезпокоителна, че чак на Ветровете им правеше впечатление, че с Облачето нещо не е наред. Тогава те идваха, раздухваха и разпръскваха мъглата, взимаха Облачето със себе си и го водеха някъде високо и далеч, в търсене на слънчевите лъчи.

Не ги намираха… Но Облачето вече не се тревожеше.
То знаеше, че трябва търпеливо да дочака слънчевите лъчи да доведат буйната и дръзка пролет, когато Царството щеше отново да облече своите прелестни одежди, в очакване на Облачето и неговите шумни и неспирни пакости и игри.