Дъждът и Бурята

Облачето не е виждало Дъжда, а Бурята е измислица на Ветровете….

Облачето беше малка принцеса в Царството на Ветровете и затова не беше виждало Дъжда. Ветровете не пускаха големите черни дъждоносни облаци дори да припарят до царството им. Облачето не ги беше зървало дори отдалеч. Само беше слушало за тях. Ветровете не обичаха да говорят за дъжда и когато Облачето настояваше да разбере повече, те винаги си намираха някаква изключително важна небесна работа и го оставяха да си се чуди самичко.

Понякога, когато Облачето ставаше наистина, ама наистина много настоятелно, толкова настоятелно, та чак им досаждаше, Ветровете започваха да играят на една игра, която наричаха със странното име “Буря”. Те започваха така силно да фучат и обикалят наоколо, че често пъти, Облачето се плашеше и дори започваше да си мисли, че това не е само игра. Скриваше се на някое тайно местенце и дори не дишаше…. После се сещаше, че то всъщност е Принцеса! Ами да! То беше принцеса и всички бяха свикнали да изпълняват неговите желания, достатъчно беше само да ги помоли и те спираха с тази страховита игра.

Затова Облачето говореше с по-непорасналите ветрове, които летяха волно насам-натам и бяха по-толерантни към въпросковците, защото още не им беше омръзнало да отговарят на въпросите им. А, и май още не знаеха всъщност как се играе на Буря, и Облачето се чувстваше свободно с тях…. Свободно да пита и любопитства, разбира се….

Ветровете се страхуваха, че дъждоносните облаци могат да примамят Облачето да тръгне с тях, а то не беше достатъчно пораснало.. И определено не беше готово! Затова, за да са спокойни, че този непораснал и неуморим мечтател, няма да хвъркне нанякъде без да го видят, не пускаха никого наблизо. Те искаха Облачето да расте свободно, необезпокоявано и щастливо и да пази детските си мечти. Колкото по-пухкаво, розово, любопитно и мечтателно растеше Облачето, толкова по-бавно щеше да порасне! То беше принцеса!!! А принцесите порасват последни и то мно-о-о-го бавно.
Ветровете му разказваха, че големите дъждоносни облаци пътуват, с тяхна помощ, разбира се, към високите планини с остри върхове, които едва се виждаха на хоризонта. Чак сега Облачето разбра защо му се струваше, че планините нямат върхове!!! Защото ги криеха в облаците! Планините нямаха нищо против, даже им беше приятно, да научават последните вести от Царството на Ветровете и приютяваха дъждоносните облаци с нескрито удоволствие. Там, тайнствено притаени в планинските върхове, свършваше пътя на дъждоносните облаци. Там те изсипваха Дъжда, до последната капка, и … изчезваха… за да се появяват след това нови облачета…

Облачето знаеше, че ще порасне и също ще поеме в това последно пътешествие, заедно с Ветровете и другите дъждоносни облаци, но това не го притесняваше. До тогава имаше много мно-о-о-го време.
То знаеше, че от такива, влюбени във Ветровете, неудържимо-непоправимо-мечтателни дърдорко-въпросковци, се изсипваше най-топлият, лазурен, цветен и романтичен дъжд, който Земята можеше да си пожелае.

От такива розови непослушковци се изсипва дъжда, който кара тревата да расте, цветята да вдигат главички към слънцето, а влюбените да тичат боси по мократа трева, да оглеждат грейналите си лица в кристалните локви и да се обичат!!!