Облачето и тайнственият леден пух

В игри и забавления, вълнения и приключения, си замина и това Облачно лято. Облачето изобщо не усети как цветовете лека-полека един по един си взимат довиждане с планината. Усъмни се веднъж, когато му се счу, че едни светло шарени листа шепнат нещо на дървото, но не им обърна никакво внимание, защото бе твърде заето да прави щуротийки. Когато един ден за миг му доскуча и погледна към дървото се сети за тях, защото … тях вече ги нямаше. Облачето се натъжи малко. Това означаваше, че цветовете са си тръгнали и то ще трябва да търпи този скучен сив цвят чак до пролетта!

Когато миналата година по това време цветовете си отидоха, то реши, че е станало някакво ужасно недоразумение и не разбра, че това се повтаря всяка година! Но пък, в такъв случай, това означаваше, че и пролетта би трябвало да се повтаря всяка година. Облачето се усмихна и реши да пробва дали сивото няма да си тръгне по-бързо, ако го проспи. И си полегна. Намести се удобно, сгуши се приятно, успокои се, потъна в пъстри спомени и заспа.

Никой не знае колко дълго е спало Облачето. И то не можеше да прецени, защото когато облачетата спинкат, дори Слънцето и Вятърът им пазят тишина.

Не след дълго Облачето се събуди от някакъв шум. Отвори очички, прозя се широко, протегна се доволно, като се опитваше да познае кой цвят се е върнал пръв, защото всеки цвят си имаше свой собствен специфичен звук.

ХА! Изненада! Тези звуци не бяха същите! Тези звуци бяха различни – нови и нечувани досега! Какво ли ставаше в Царството? Дали Ветровете не бяха измислили някаква хитринка, с която да будят заспалите непослушковци? Сигурно е нещо такова! И Облачето изхвърча навън!

И… уау! УАУУУУ!!! Какво става тук!?

Облачето зяпна от почуда! Всичко навън беше бяло. Ослепително и искрящо бяло!
Ветровете пък се стрелкаха насам-натам и гъделичкаха дъждоносните облаци. На тях обаче им беше студено и изобщо не им беше до игри. Освен това Облачето го нямаше, за да им прави смешки и за дъга и дума не можеше да става. Но Ветровете не се отказваха от гъделичкането и скоро дъждоносните сериозковци започваха да се кискат, но вместо капчици вода, пускаха нещо, което много приличаше на бели пеперуди или може би на омагьосани бели звездички. А имаше и нещо, което много приличаше на перушинки от малки бели пиленца, които бяха толкова нежни, че щом Облачето ги докоснеше с ръчичка, те мигом изчезваха. Но пък, ако не ги пипаше, го затрупваха цялото! Явно и те бяха любопитковци – също като него!
То вървеше сред този тайнствен леден магически пух и сияеше от щастие!

Изведнъж…

Изведнъж чу оглушителна тупурдия съвсем наблизо и преди да успее да се обърне встрани, нещо го удари и то се покри с пух от петите до главата. Като успя да изрови муцунката си от това вълшебство, Облачето погледна встрани и видя, че и другите облачета са будни. Нещо повече: те се замерваха с облачните си възглавници!  Иха-а-а-аа! Ама какво игра падаше само! Значи от тук идвали перушинките!!!

„Е, какво пък – помисли си Облачето – щом тайнственият леден пух е вълшебен и държи далеч от Царството скучния сив цвят, значи и аз мога да спя без възглавница!”

Само след секунда, смехът на Облачето се сливаше с общата глъчка, а Земята продължаваше блажено да мърка, сгушена във вълшебната си пухена завивка!