Мечтата на Облачето да полети се сбъдна!
Всички разбраха това, защото то бе съпроводено с много вълнение, емоции, разкази и обяснения, които заляха Царството като вълна от горещ въздух.
Облачето се прибра в Царството на Ветровете сияещо от щастие и изпълнено с нови желания и мечти…
Наистина, при този първи полет, Облачето не успя да докосне и разрови големите бели облаци и да види спинкат ли ангелчета в тях, но това не правеше сбъднатата мечта по-малко сбъдната или по-малко красива, нито по-малко емоционална или пък по-малко мечта, нито пък Облачето по-спокойно, по-търпеливо и по-малко любопитно…
“Но, нищо – казваха си всички – Облачето все някога ще се умори или пък ще порасне и тук отново ще настъпи тишина и спокойствие!”
Казваха си го, но май много-много сами не го вярваха. Защото, даже и най-порасналите и скучни обитатели на Царството знаеха, че непорасналите мечтатели са неуморими, а бърборковците мълчат само, когато ги е страх, и даже се радваха на Облачето за енергията и ентусиазма му. Радваха му се, но тайничко, за да не го насърчават и да не му вливат още сили, защото то и без друго си имаше предостатъчно!
Докато си седеше в Царството, на сигурно място, те го оставяха да прави каквото си поиска. Ама наистина каквото си поиска! Вече бяха свикнали, че тича, скача, пада, става, вика, приказва, пита и разпитва, обяснява и философства, иска всичко да види и пипне, ама … веднага!
Оставяха го и да мечтае. Даже бяха доволни като се размечтаеше, защото тогава наоколо утихваше … за малко. Облачето вперваше очички в небето, далеч отвъд Царството, разперваше ръчички встрани и сякаш чакаше Вятърът да го понесе със себе си…
Но това не ставаше точно така и не беше толкова лесно и просто…
За да полетиш на воля извън Царството, бяха нужни специални приготовления, които само Вятърът можеше да направи и освен това беше нужно и … търпение…
Търпение…
Облачето хич, ама изобщо, не обичаше тази дума, а тя сякаш властваше над Царството. Ако на входа му стояха зли и грозни същества и пускаха вътре само срещу тайна дума, то със сигурност тази дума щеше да е “търпение”.
Търпение…
Това е нещо, което Облачето си нямаше или поне не знаеше да си има. Всички, и особено Вятърът, непрекъснато му повтаряха “Търпение!” Точно Облачето си намисли нещо и аха да го направи и все се намира някой вятър да го спре и да каже “Търпение”…
А още по-ужасно беше когато никой не казваше нищо и Облачето трябваше само да се сети за тази дума…
Така беше и в онзи ден, когато Облачето получи истински урок по търпение.
Това беше съвсем не отдавна…
Денят беше красив, свеж, прекрасен и уханен и по нищо, ама съвсем по нищо, не изглеждаше, че ще е нужно търпение за каквото и да било друго, освен за обичайните специални Вятърни приготовления за разходка извън Царството. И Облачето беше спокойно, доколкото това изобщо бе възможно, разбира се. Чакаше с цялото търпение, което можеше да побере в пълната си с мечти и трепети душа!
Лошото на търпението, обаче е, че колкото и да си взел, то все не достига и свършва по-бързо от облачен сладолед на клечка!
Така стана и в онзи ден! Уж търпението беше достатъчно, а свърши бързо, свърши мигновено!
А Вятърът седеше и не трепваше. Облачето подскачаше наоколо, питаше и любопитстваше, а Вятърът само го поглеждаше с онзи особен поглед, с който сякаш питаше “Дали някога ще пораснеш”, и не казваше нищо. Съвсем нищо. Само се усмихваше на Облачето, сякаш казваше “Знам, че няма да пораснеш”, мълчеше и наблюдаваше…
Наблюдаваше…
На Облачето му се струваше, че вече отдавна няма какво да се види там, където гледа Вятърът и му се искаше да го прекъсне. Но не смееше, за да не го ядоса. Така мина доста време. Облачето, което отдавна бе изчерпало запасите от търпението си, вече едва се удържаше на едно място!!!
Наистина мина много време и точно когато Облачето си мислеше, че е било достатъчно послушно и Вятърът ще го понесе със себе си на високо и далеч, той каза “НЕ! Днес НЕ, прибираме се”.
НЕ?! Не? не… Облачето се натъжи, ама ужасно много се натъжи, така както могат да се натъжат само розовите дърдорковци. В следващия миг, то вече не беше розово, пухкаво и щастливо, а стана сиво, тъжно и малко, пухкавите му краища се наклониха надолу и от тях покапаха чисти ситни капчици облачни сълзи…
Вятърът, обаче беше там и говореше на Облачето, защото колкото и да беше голям, пораснал, търпелив и спокоен, той не искаше да вижда Облачето тъжно.
И му говореше…
Обясни му, че сбъднатите мечти са светли и стремителни, когато се сбъднат по най-красивия и очарователен начин. И за да не изгубят очарованието си когато се сбъднат и за да ни донесат още мечти и вълнения след себе си, е необходимо да ги подхранваме с търпение и да чакаме да дойде точното време за сбъдване на всяка от тях…
Облачето слушаше и разбираше…
Лека полека се успокои и започна отново да добива онзи щастлив розов пухкав вид, който подсказваше на обитателите от Царството, че въпросите не са свършили…
Ихааа!
Това облаче е родено с късмет.
А до какво води безкрайното търпение?
До безкрайно очарование ли?…
Я му дайте един парапланер на туй облаче и му гледайте сеира после;)
Да, наистина изглежда, че Облачето е родено с късмет. Как иначе може да се обясни цялото това внимание и търпение, които получава?
За облачето не зная, но приказката е хубава 🙂
Може би най-хубавите приказки ги пише животът.
Видях го в един форум и ми хареса:
Знаете ли, че думата търпя е значела първоначално страдам ?
Когато търпим, ние в някаква степен всъщност страдаме, защото спотаяваме стремежите и желанията си, импулсите си, докато дойде по-подходящо време за тяхната изява. Търпението е изчакване, през което ни спохожда мъка: “потърпи и ще ти мине”, “трай малко, не боли чак толкова”, “търпение му е майката, “бъди търпелив” – примерите са много.
Търпението е своеобразен катарзис – пречистване и израстване на ума и сърцето.
То е тунелче, през което минават нашите болка, гняв, прекомерна радост, за да се уталожат до степен, в която могат да бъдат обуздани и поносими. Търпението трансформира енергиите, канализира ги, облагородява ги. То помага да погледнем с прояснено съзнание на неща, които в един момент са ни обсебили.
Но не бъркайте търпението с отлагането и бездействието.
Търпението означава и постоянство и затова помага в постигането на мечтите. Който много бърза, до никъде не стига. Festina lente /бързай бавно/ са казали древните.
Търпението е преход, а всички преходи искат някаква малка жертва.
Ястреба е прав, но звучи малко песимистично. Като че сме обречени да страдаме за всяко нещо което искаме. Аз не съм съвсем съгласен.
Според мен търпението е МЪДРОСТ. Мъдреците са изключително търпеливи хора (доколкото аз познавам такива), а и търпеливите хора (kоито аз познавам) имат вид на мъдреци…
Търпението е подготовка. Всички сме чували “Не сега! Като му дойде времето!” Търпението е нужно, за да се подготвим за постигането на така желаната цел. Един ден, когато сме вложили достатъчно търпение (считай подготовка) в начинанието си – то се сбъдва, при това точно по начина, по който сме го желали и с удовлетворението на мъдреца и на добре свършената работа.
Ако не проявим “нужното” търпение обикновено мечтата не се сбъдва или пък непрекъснато се терзаем – а не можеше ли да стане по-добре ако бях почакал/поработил оше малко?
Единствено проявилите “достатъчно” търпение могат да оценят усилията и да проявят мъдрост.
Пожелавам на всички МНОГО от ВСИЧКО в живота. Само с много търпение може да се постигне голяма радост. Изминатия път води до мъдростта, а тя до благоденствие.
Мир Всем.
Ийори: Безкрайното търпение води до безкрайно страдание…
Ястреб: Не мисля, че търпението уталожва чувства като болка, гняв и радост, както и каквито и да било други, нито пък ги прави по-поносими. Търпението е наказание и страдание – с това съм съгласна. Съгласна съм и с това, че без него не може и че е вид жертва, за да успееш да дочакаш времето за мечти.
”Който много бърза, до никъде не стига!” – Не е вярно! Стига по-бавно и по-трудно, но пак стига!!! А за „бързай бавно” – нямам възражения!
Мъдрия: Не бъркаш ли търпението и постоянството? Аз мога да проявам постоянство в неща, за които съм нетърпелива по природа. Например: нетърпелива съм в желанието си да летя и това е постоянно!!! 😉 😉 😉
„Единствено проявилите “достатъчно” търпение могат да оценят усилията и да проявят мъдрост.” – това е постоянство.
Мъдрите хора не са търпеливи, а просто пораснали, знаещи, изморени и … мъдри! Мъдър не се става с търпение, а с постоянство и учение!
Търпение… Търпение…. /въздишка/ …
Все едно да дадете на Огъня сухи клечки и да му кажете: „Прояви търпение и ги изгори бавно!!!”
искам още за облачето…. моля!
@malkata:
Ще има още за Облачето, … търпение 😉 … моля…