Кой прави гръмотевиците?

Да си голям е скучно! Това вече го знаят всички, даже и големите! Дори на тях, когато пораснат, им се иска да не бяха… Големите винаги са заети с разни много важни неща, които са абсолютно непонятни и неразбираеми за малките облачета. Големите правят странни неща, мръщят се постоянно, карат се на малките без причина и си имат тайни…

В един най-обикновен ден Облачето, съвсем случайно, научи една много тайна тайна на големите…
Денят си беше наистина най-най-обикновен – няколко пакости, малко падания, не много въпроси… Нищо необичайно… Затова Облачето много се изненада, когато големите ветрове и дъждоносни облаци започнаха да правят „Буря”. Обикновено, те правеха така, за да издухат непослушковците в далечните кътчета на Царството, на „сигурно” място, от където нямаше да чуват оглушително шумните им игри. Облачето си мислеше, че ветровете правят така, за да си почиват на спокойствие и да съберат сили за утрешните му въпроси.

Така си мислеше… Но в този ден научи тайната…

Ветровете издухваха малките розови въпросковци надалеч, за да не им се пречкат като … си играят! Гонеха ги, за да си играят те! Представяте ли си!?!? Големите си играят и не  винаги им е скучно и тъжно!!! Ухаа! Това си беше истинско откритие!

Облачето, обаче, не харесваше играта на големите, защото, докато се забавляваха, ветровете духаха толкова силно и така се увличаха в този вихрен танц, че забравяха колко страшен може да е той. Не за тях. За малките беше страшен, и сигурно затова беше таен, защото от него се правеха … гръмотевиците.
Когато ветровете духаха неудържимо, те увличаха със себе си дъждоносните облаци. Да, това беше част от вихрения танц, но се случваше някой вятър по невнимание да изпусне облака си и той да се сблъска с друг. И тогава…

О-о-о, тогава…. Тогава беше най-страшно за Облачето, защото този сблъсък предизвикваше много силен звук, предизвикваше истински гръм! И то не само един, а поредица от гърмежи, чиито тътен достигаше и до най-далечните и тихи кътчета на Царството. Тогава Облачето се сгушваше изплашено в скривалището си и чакаше Бурята да свърши.

Сега, когато знаеше, че това е игра, то пак беше изплашено, но му се искаше да е голямо, за да може да отиде и да им се скара… Но после си спомняше, че да си голям не винаги е весело и интересно и си мислеше, че всички големи облаци са били малки и страхливи, също като него и когато най-много ги е било страх, са поискали да пораснат… И са пораснали… Станали са големи, сиви и скучни, и вместо да помнят кога са били малки и страхливи, те бързо го забравят и започват да играят на гръмотевици – играта, която толкова много ги плашеше преди. Облачето не искаше да порасва, но си обеща, ако порасне, да не прави гръмотевици, за да не плаши малките облачета. Обеща си също да не забравя кога е било малко и колко много го е било страх…

И така, докато си мислеше и обещаваше на себе си разни важни неща, то усети, че вече не се страхува! Чуваше гръмотевиците, но те звучаха някак по-различно и не толкова страшно. По силата на звука и треперенето на въздуха, Облачето се опитваше да отгатне кой вятър точно кой облак е изпуснал и той с кого се е сблъскал! Това беше доста забавно…

В този ден Облачето научи и още една тайна – то разбра, че може хем да си пухкав, розов и непораснал, хем да си смел и безстрашен!