Вечерай, Радо, вечерай, Радо,
Вечерай, Радо, мори вънка излизай…
Има две неща, които ме карат да вярвам, че животът се завръща отново (напролет) – щъркелите и цъфналите люляци.
Когато видя щъркел, душата ми се изпълва със спокойствие и умиротвореност, усещане, че този луд свят в това свято късче земя, в което ни се е паднало да живеем, ще го бъде още… Поне още една година, поне до следващото завръщане на щъркелите…
За мен, щъркелите имат много голямо емоционално значение… Може би защото носят със себе си вселенския разум и надежда за нещо ново и по-добро, защото оцеляват, стоят над човешката невменяемост и суета и някак изглежда, че не се съобразяват много-много дори с природните настроения, а се движат неотклонно по свой собствен план и закон.
Вечерай, Радо, вечерай, Радо,
Вечерай, Радо, мори вънка излизай…
Четвърти ден вече тази мелодия владее ума ми и като затворя очи виждам узрели жита…
Чували ли сте песента, която пее Вятърът, докато минава през тях?
Държали ли сте в ръце житен клас? Това е едновременно най-крехкото и най-жилаво творение, което съм докосвала… Едва когато преди години попаднах сред нива узрели жита, разбрах какво имат предвид старите хора като казват „Никой не е по-голям от хляба“…
Вечерай, Радо, вечерай, Радо,
Пак затварям очи и се пренасям в планината и виждам как флиртуват вятърът и тишината и ми създават усещане за семейство и гнездо… Там царува любовта…
Отварям очи и започвам да търся думи, достатъчно описателни и значими, с които да опиша вдъхновяващото и пречистващо преживяване, наречено „Щъркелите на Делиормана“ – театрална постановка по разкази на Хасан Ефраимов, поставена от Надя Асенова, с участието на Камен Иванов.
Споделяла съм вече как тези хора ме карат да се чувствам – влюбена, едновременно нищожна, но значима, свободна, но в безопасност, сама, но част от Вселената.
Знам го, подсъзнателно го очаквам от всяка тяхна постановка и въпреки това, те пак успяха да ме изненадат. Не извикаха рими този път, но предизвикаха едновременно радост и сълзи, връщайки ме на места, които не помнех колко много ми липсват!
Трите разказа, на които е базирана постановката, са част от сборника “Джанки в Манхатън”.
Снимката е собственост на Театрално-музикален и филхармоничен център – Разград.
Здравейте! За да бъдем максимално коректни към читателите Ви и публиката ни, уточняваме, че както снимката, така и спектакъла “Щъркелите на Делиормана” са на Театрално-музикален и филхармоничен център – Разград.
Благодаря за уточнението ❤️
Веднага коригирам в текста!