Паун седеше под чардака, с лула в ръце и пушеше, загледан в простора. Очите му обхождаха планинските ридове и спрелите се над тях облачета, а умът му блуждаеше свободно над тях. Не мислеше за нищо…
Елена го наблюдаваше през широките пенджери, докато вареше джезве кафе. Облачета ароматна пара се издигаха над печката и се сливаха с тези над чукарите. Сипа кафето в чашки и излезе и тя навън, подаде чаша на Паун и седна до него. Загледа се в кълбетата дим и също се отнесе в блаженство.
В погледа на Елена все така блестеше искрицата, която пламна при първата им среща, а на устните ѝ грееше онази усмивка, за която Паун навремето прекосяваше цялото село – ей така, само да я зърне, че да му тръгне деня на хаир.
Почти всичко се промени от тогава – любими хора ги напуснаха, нови любими хора се появиха в живота им и се опитаха да запълнят празнината, косите им побеляха, движенията им улегнаха и се забавиха, но пламъчето не се промени и искреше все така силно.
Паун се бе отпуснал в любимото си кресло и само привидно не мислеше за нищо. Усещаше, че Елена го наблюдава и доволно се усмихваше под мустак. Обичаше и се чувстваше обичан. Знаеше, че Елена го обича силно колкото и преди. За Богдана пък той беше любимият баща и знаеше, че тя го боготвори.
Безкрайно нещо е сърцето, мислеше си Паун, уж малко колкото юмрук, а побира целия свят и винаги има място за още – и за обич, и за тъга.
Натъжи се Паун и сините му очи също помръкнаха. Елена се сгуши в него.
Паун си спомни годините на усилен труд и често отсъствие от дома, когато не можеше да се отърве от усещането, че нещо пропуска – усмивките на Богдана за лека нощ, детското бърборене, изобретателните пакости и тупурдията, която само тя бе в състояние да вдигне. Времето, прекарано на гурбет бе текло толкова бавно, а в същото време Богдана бе порасла толкова бързо.
Паун се усмихна. Спомни си деня, в който Елена му каза, че ще става баща и сякаш миг по-късно на портите му сватове тропаха. А след това есенният вятър донесе хабер за малкото човече, което след няколко месеца щеше да се появи на бял свят като част от голямото семейство на Паун.
Паун не можеше да скрие вълнението си, сръчните му ръце място не можеха да си намерят и без изобщо да се назлъндисва, се захвана за работа.
Зае се първо с чардака! Същият този чардак, под който поиска ръката на Елена и даде ръката на Богдана! След като Паун приключи работата по него, чардакът светеше, сякаш приветстваше малкото същество в нашия свят!
След това се зае с люлката на Богдана – боядиса я, лакира я и добави няколко дървени орнамента, които хем да му напомнят за Богдана, хем да я направят уникална за малкото човече.
Дойде ред на столчето на Богдана – наконти го и го разкраси…
Захвана се калдъръма в двора пренареди, че с времето се бе отпуснал и той.
Портата и кепенците раздвижи, „че и техните чаркове като моите поскърцват“, мислеше си Паун, дорде пантите им смазваше.
Сетне накара Елена да извади всички бебешки дрешки на Богдана, да ги изпере и приготви…
И играчките…
„И плетената пелена от баба Стана да не забравиш!“, рече.
И стария тефтер с нарисуваните малки пръстчета на Богдана, и зъбките – по реда на появяването им…
И първите думички…
И споменът за първите стъпки на Богдана, първите пакости и първите драскулки на малката калпазанка…
Беше в разгара на лятото, когато се появи тя – дар по-голям от Елена, от Богдана, та дори и от двете, взети заедно.
Нарекоха я с царското име Йоанна.
Безкрайно нещо е сърцето, винаги има място за още обич и щастие, мислеше си с усмивка Паун и сините му очи блестяха като планински езерца.
част 1-ва: Паунова невеста
част 2-ра: Пауновата щерка
Pingback: Пауновата щерка - LeeNeeAnn
Pingback: Паунова невеста - LeeNeeAnn
благодаря за добрата приказка, дачи :*
❤️