„Стъклената клетка“ е името на благотворителната кауза на Краси Георгиев,
заради която той е затворен в кутия насред София.
Каузата отново е силна: Превенция на зависимостите в детска и юношеска възраст.
Събраните средства отиват при Сдружение МЪСТАРТ, които ще реализират амбициозните цели на този проект: да се изготви и реализира програма за превенция на зависимостите, която да стигне до училища, учители, родители, училищни психолози, така че да могат да разпознаят първите признаци на зависимост, включително дигиталната.
Банковата сметка, на която можете да подкрепите Краси и каузата:
IBAN: BG09BPBI79401091464101
BIG: BPBIBGSF
Сдружение МЪСТАРТ
Днес е ден 6 от стъкленото предизвикателство и въпреки, че никога не съм се съмнявала в успеха на Краси, не спирам да мисля за него.
Мисля, че това е най-сложното предизвикателство, пред което се е изправял. Или поне е предизвикателството, което най-силно влияе на мен.
Нито 36-те часа тичане на пътечка в мол, нито 55-те часа тичане в градската градина в Пловдив бяха лесни, но тук, освен всичко друго, ми въздейства изключително силната метафора на клетката:
Въпреки че очевидно наоколо е светло, шумно и пълно с хора, това не ни прави част от живота и света отвън. Понякога дори ни прави още по-сами.
Въпреки че погледнато отвън, човекът зад стъклото изглежда добре, ние не знаем какво се случва в главата и душата му, защото всъщност ние не знаем кой е той и нямаме истински достъп до него. Трябва да го познаваме много много добре, за да можем да разпознаем първите признаци на беда и да му помогнем, дори ако се наложи – против волята му.
Сега си представете, че предишният абзац е написан за вашия тийнеджър с телефон/таблет в ръцете, който си стои в стаята, не излиза навън и общува само с виртуални същества. Познавате ли го толкова добре, че да сте сигурни, че с главата и душата му всичко е наред? Той може ли да ви каже обективно дали всичко е наред? Вие ще му повярвате ли? Част от проблема на общуването основно с виртуални същества е, че връзката с реалността се размива и накрая изчезва…
В същото време, фалшивата реалност предоставя зона на комфорт, от която никой не би искал да излезе, защото въпреки, че не е истинска, е неговата си. Често пъти, това е единственото, което притежаваш…
Знам, че звучи малко крайно и много страшно, но именно това е усещането, което тази клетка-метафора буди у мен. Чувствам се безпомощна. Отвън съм, не съм затворена, но съм безпомощна! И ме е страх. Страх ме беше когато децата ми растяха, ще ме е страх и когато растат техните…
Не съм психолог и не мога да го обясня научно, но мисля, че по същия начин работят зависимостите – създават ти собствена зона на комфорт и ти дават възможност да избягаш от мислите си. И ти не искаш да се лишиш от нея, дори когато ти казват, че не е здравословна за теб.
Вярвам в каузата на Краси и се надявам програмата за превенция на зависимостите да включва и част, която учи децата как да остават сами с чувствата си и как да се справят с това. И че комфортът, който им е необходим, не може да дойде отвън, а е скрит някъде вътре в тях.
