urban sunset …
urban sunset 03 …
urban sunset …
urban sunset …
Порта в Небесата
Има порта в Небесата, през която всяка вечер Богът на гръмотевиците слиза при земната си любима, като в знак на безкрайната си обич ѝ подарява мимолетен залез – всяка вечер различен феноменално впечатляващо уникален залез, тъй като никоя самоуважаваща се земна любима не би приела възлюбеният ѝ да се появява всяка вечер по един и същи начин, пък ако ще да е Бог, па било то и на Гръмотевиците… Има вечери обаче, в които земната му любима се съгласява да се качи при него в Небесата и тогава той, не свъртайки се от радост в безбрежното небе, строи за нея вита стълба, маскирана като най-обикновен алтокумулус, за да предпази небесните си покои от прииждащи тълпи мъгъли 🙂
Опасностите на живота
Всяко нещо на този свят е опасно. А, ако са замесени хора, е дваж по-опасно… Влюбването е опасно… Искреното общуване е опасно… Мисленето – то пък, изглежда смъртоносно опасно… А хората не обичат опасностите, обичат да им е сигурно… Затова спряха да общуват истински, да се влюбват, да усещат и да мислят… И животът им стана един сигурен, спокоен и безопасен… Дали?
За облаците и хората
Облаците са олицетворение на живота. Отношението ни към облаците е олицетворение на отношението ни към живота. Когато над главата ти е надвиснал облак и той ти се струва най-черния възможен, не можеш да предположиш, че за този, който гледа отстрани, облакът може и да е розов. Този, който гледа от друг ъгъл, пък не може да те разбере от какви черни облаци се оплакваш. А може би, ако намериш сили да направиш крачка встрани, ще установиш, че погледнат от друг ъгъл, облакът наистина не е толкова черен, колкото ти е изглеждал в началото. Затова, когато видиш черен облак, винаги си казвай “Хм, това чудо все от някоя страна е розово, само трябва да намеря от коя!” и тръгвай да я търсиш 😉
От щастие се плаче лесно
Тъгата не е тежка, тя не потъва. Струва ти се, че е дълбоко дълбоко в теб, но всъщност тя стои отгоре и захлупва всяка емоция и те лишава от способността ти да усещаш… Колкото повече си плакал тъжен, толкова повече площ е заела тъгата. Идва момент, в който ти става трудно да плачеш, тъгата те е стиснала здраво за гърлото… От щастие се плаче лесно – то винаги намира начин да нахлуе и да избута тъгата навън, за да си проправи път за още повече щастие – както светлината винаги успява да пробие и най-дълбоката тъмнина… И колкото повече плачеш от щастие, толкова повече място за щастие имаш.
нищо ново…
Колкото по-развити стават средствата за комуникация, толкова по-недодялани и нескопосани стават уменията ни за общуване… За 15 години, нищо ново, нали?
За тъгата, с любов
През последните 15 месеца имах много поводи да съм много тъжна. Това продължи толкова дълго, че ми позволи да мина през всички агрегатни състояния на тъгата, да свикна с нея, да я приема и опозная до степен да мога да говоря за нея с любов. Мисля, че тъгата прави хората по-добри, защото преживяването на собствената тъга помага да разбираш по-добре чуждата. Това пък ни прави по-истински и в крайна сметка – по-щастливи. Само по-красиви не ни прави… Казват, че тъгуването е процес и изпращането на тъгата не става с едно щракване на пръстите. От опит потвърждавам и си признавам, че знаейки това, по-лесно приех присъствието ѝ в живота си напоследък – обнадеждаващо е да знаеш, че има край. Всеки минава през периодите на тъга различно,…
Замръзналото царство
Имало едно време една Принцеса, която била умна, разумна, прелестна и омайна. За съжаление на поданиците ѝ обаче, Принцесата била и много тъжна. Обикновено това не продължавало дълго, но този път из Царството започвали да се случват странни неща. Първо, настанала зима, дълга зима, тъмни облаци и лед владеели царството, слънчев лъч не можел път да си пробие, за да стопли земята и поне да подскаже на поданиците на царството ден ли е, нощ ли е. Понякога, точно когато поданиците си мислели, че е ден, на Принцесата ѝ ставало много тъжно, толкова много тъжно, че денят изчезвал и ставало по-тъмно и по-студено и от най-тъмната и студена нощ. Тогава снегът започвал да вали на ледени кубчета… Това било плашещо странно, защото в това Царство никога…
LeeNeeAnn на 16!
Миналата година, по това време, ви обещахме тази година да изядем две торти. Дано не сте ни повярвали, защото по нищо не личи да има дори и една торта, която чака да бъде изядена днес. Поне не и на този рожден ден 😉 . Сега, тържествено обещавам догодина да изядем три торти! Люлю, Контесата, Гери и Ник ще помагат – някои в правенето, други в изяждането. (Може пък някой от тях да се смили и да не чакаме цяла година… м?) Но най-вече те обещават да помагат с наглеждането на тийнейджъра, обръщането на внимание и благата приказка с него. Нали? Пожелавам си вдъхновена, пъстра и наситена блог-година!
Пирон
Вдъхновено от любим Пирон. Благодаря, ти_си_знаеш_коя 🙂 Има хора, които са част от проблема. Има такива, които са част от решението. А има и хора-Пирони, които са там, за да не се разпадне сглобката и да се окаже без значение дали си част от проблема или част от решението. Те, Пироните, обикновено светят. Понякога със собствена светлина, понякога с отразена, но сиянието ти подсказва, че са там. Те, Пироните, не случайно имат големи и здрави глави – с тях слушат, разбират и пазят тайни. Да бъдеш Пирон е не лесно – всички се опират на теб и очакват да не се огънеш, да не ръждясаш, да не се пречупиш. И Пиронът обикновено се справя. Разбира се, те, Пироните, имат чувства. Понякога са тъжни, понякога изморени,…
Аз съм!
Аз съм силна, супер силна, почти като супер герой супер силна, но не защото искам или защото ми харесва, а защото няма друг начин… И продължавам да съм енергична и ентусиазирана и да намирам начин да вървя напред – просто няма друг начин, но това поне ми харесва, защото това съм аз… И съм позитивна, успявам да остана позитивна, не знам как – вероятно отново защото това съм аз… Напоследък живея в черна, тъмно черна хроника и мисля, много мисля за смисъла, за пътя, за светлината… за приемането, прощаването и сбогуването… и понякога за смъртта. Казват, че за каквото си мислиш, това привличаш. Тя, смъртта, е основният режисьор на филма ми в последните 15 месеца и е тук, въпреки, че не мисля за нея. Затова…
Майка
Преди петдесет дни си отиде и майка.Година след татко. Твърде скоро, измерено в земно време…Празно е и тегаво…Не толкова празно, колкото се надяваше тя…Не толкова незначително малко празно, колкото се опасявах аз…Няма я от по-скоро, но тъгата по нея някак потъна в дупката, която остави татко и сякаш не я различавам и не я усещам…Всичките ми сълзи изтекоха по татко…Сухо е, затъкнато, задавящо…Тъгата иска време – да осъзнаеш, да простиш, да приемеш и да продължиш, носейки в себе си само хубавите спомени.И Светлината.
Просто тичай…
Днес един много специален човек има рожден ден и въпреки че не носи името Георги, също като него побеждава дракони, при това от онези, най-страшните, които живеят вътре в нас. Драконите, които не ти дават покой, докато утре не се събудиш по-добра версия на себе си. С Краси сме приятели от повече от 10 години. Съвсем в началото му се радвах, че е намерил своето нещо – това, което го прави щастлив и го движи напред. След това започнах да се възхищавам на ентусиазма, упоритостта и постоянството, с което прави това, което го прави щастлив (пиша завързани изречения, само за да не си призная, че докато аз изпия две кафета, Краси изтичва 60 км). След това дойде време, в което започнах да се възхищавам на…
Прошка
Отново е време за прошка. Този път намерих сили и простих на врага, който живее вътре в мен.
Татко
Преди 3 месеца татко си отиде.Беше най-топлият ден на ноември.Излезе на пазар, седна на една пейка и си отдъхна завинаги.В следващия най-хубав ден от ноември го погребах.Погребенията са за живите, казват, да се сбогуваш, да осъзнаеш и възприемеш… не става така.Искам всички да знаят, но не мога да кажа на всекиго.Душата ми е пълна с топлина и хубави спомени, но в нея зее огромна празнина.В добро настроение съм, но съм ужасно тъжна.Силна съм, но съм безсилна.Сънувам, но не спя.Не искам да плача, но не спирам.Знам, сълзите няма да върнат татко, но може да върнат мен.Почивай в мир, татко.
LeeNeeAnn на 15 години!
На шега или наистина, нашият блог-крепост-галерия днес става на 15 години! През този нескромен период преживяхме заедно какво ли не – приживяхме криза на блог-смисъла, щастливи „случайности“, откривахме десетки пъти колко е малък светът и колко безкрайно е всичко в него, местихме „къщата“, сменихме „дрешките“, но едно нещо остана постоянно – вие, приятелите, с които този блог ни срещна и които останахте завинаги ❤️ Без Гери, „Пухкава приказка“ нямаше да има илюстрации, а без Ели и Ицо (a.k.a. Itilien и Ричи), дори и с илюстрации нямаше да има “Пухкава приказка”… Без Вили, светът би бил неаристократичен и скучен… Без Мариана, NeeAnn нямаше да има психо-профил… Упс, той е сега си няма… Мариана! Без Иво, глупостите щяха да са плоски, а не на търкалета 😊 Без…
Все нагоре
(Сопот, съботно-неделно) Автор: Красимир Топчиев Посвещавам на сина си Георги Топчиев-Жорката и всички негови колеги-пилоти, които ще ми липсват като общност до следващото лято. Дай, Боже, пак да се срещнем! Сбруя, каска, очила,нави, варио, вода.Старт, крило, небе, простор,град, земя – от птичи взор. План, контрола, показател,редом със добър приятел.Полъх, термика, изважданекъм условия нагаждане. Хеликоптер, сат, спирала,а край тебе магистрала – спийдъри, тандеми, солокой нагоре, кой надолу… Глъч, кацалка, бол народ,оглед, майсторски заход,меко кацане, зад тебследващият чака ред. Бира, супа, сладолед, и приятели безчет – Емо, Яхоо, Камен, Весо: – Накъде си, докъде си? – Ботев, Шипка, Казанлък, но на връщане, язък – дълго стъргах по реброто, слабо се оказа то, горкото!Тъкмо щях да стигна „Кучето”, ала друго ми се случи – той отпраши сам на…
जन्मदिन मुबारक हो, बाज़ बच्चा …
Восъчко (wax flower)
Виждали ли сте по-красиво и изящно творение на природата от това цвете? Аз май не съм… Да не говорим, че Восъчко разби и всякакви представи за време и пространство. То пристигна при мен на метла от канела и какао през пролетта на далечната 2015 г. и въпреки, че беше стояло в пликче цял ден и после Ники няколко пъти опита да седне върху него, да го смачка с раницата на фотоапарата и да го бутне под дивана, на него му хареса у дома, пусна коренчета и даже цъфна, разбивайки на пух и прах вещерското предупреждение „ще трябва да го чакаш 2 години докато цъфне!“. Восъчко, не само цъфна след точно два месеца, но и повлече крак – сега и от съседното клонче наднича цветче, а любимата ми вещица, която се оказа…
Газ до дупка
Тези дни се запознах с още един вид облаци. Наричат се кумулус дрифтикуларис и също като всички други видове облаци се формират на земната повърхност от допира с топлина и тръгват нагоре. Разликата при тези е, че не се формират от топлината на слънцето, а от жегата от гумите и педала на газта. Формирането на тези облаци е неизменно съпътствано от миризма на “запалени” от търкането по асфалта гуми – нещо, което мирише само на себе си и не може да се обърка. Ревът на двигателя, миризмата на изгорели гуми, дивите въртележки по пистата, летенето с вратите напред, качват адреналина толкова, че в първия момент може да го сбъркаш с най-обикновен страх. Секунди след това, обаче, няма и следа от намека за страх, а остава…