Преди 3 месеца татко си отиде.
Беше най-топлият ден на ноември.
Излезе на пазар, седна на една пейка и си отдъхна завинаги.
В следващия най-хубав ден от ноември го погребах.
Погребенията са за живите, казват, да се сбогуваш, да осъзнаеш и възприемеш… не става така.
Искам всички да знаят, но не мога да кажа на всекиго.
Душата ми е пълна с топлина и хубави спомени, но в нея зее огромна празнина.
В добро настроение съм, но съм ужасно тъжна.
Силна съм, но съм безсилна.
Сънувам, но не спя.
Не искам да плача, но не спирам.
Знам, сълзите няма да върнат татко, но може да върнат мен.
Почивай в мир, татко.
Ако можеше да бъде разказано, нямаше да бъде написано!
Миналия четвъртък и майка ми пое по същия път, в един слънчев следобед. Там, където я чака татко и откъдето светлата им енергия струи и ни следи. Усмихваме ли се, тъжим ли, справяме ли се или има нужда да ни побутнат (правят го, имам доказателства), опора ли сме на любимите им внуци? Винаги са си до нас и от нас зависи – да им е спокойно и светло.
Гушкам те! :* :* :*
Светло да им е, Гери ❤️
Гушкам те силно ❤️