Какво преживяват децата ни в училище

Предупреждение: следващият материал е изключително дълъг и съдържа информация, която изисква осмисляне и осъзнаване.

Увод

Тази статия е посветена на българското средно образование, а по-конкретно – на децата ни, които са потърпевши от него.

Тази статия съдържа единствено и само моето мнение, базирано на около 20 години наблюдения относно това какво преживяват и как се справят децата ни, от детската градина до абитуриентския си бал, през какви промени и стрес преминават. Основната ми цел е да споделя личен опит – сега, когато и двете ми деца завършиха училище и наблюденията ми са направили два пълни цикъла – с  което да помогна на повече деца да се справят по-добре от моите и на повече родители да разбират и подкрепят децата си по-добре, отколкото съм успяла да го направя аз за своите.

Не е трудно човек да забележи кои са основните проблеми на образованието ни – това е така, защото е много лесно отстрани да посочиш с пръст. По-сложното е да си дадеш сметка какъв е произходът на тези проблеми, каква е причината да се проявяват по един или друг начин, кое кара хората да се държат по един или друг начин. Ще ви кажа кои според мен са основните проблеми, но това ще стане по-скоро под формата на изводи от статията и в никакъв случай няма да е основната линия в изложението. И още нещо: когато казвам „родители“ или „учители“ или „деца/ученици“, аз генерализирам и на моменти ще преувеличавам, за да стане по-ясна позицията ми, но това в никакъв случай не означава, че слагам всички хора под общ знаменател и че не познавам изключения.

Състоянието на образованието – добро или лошо – е заслуга на всички нас, независимо в каква наша роля сме свързани с него – тази на родители, преподаватели, съставители на учебно съдържание, друга… Нито един проблем не е проблем само на образованието и причините за повечето проблеми идват от възпитанието и начинът, по който общуваме с децата си – демек – идват от нас.

За да се промени нещо в българското училище, трябва да се промени нещо в начинът на мислене на хората и отношението им към света, към възпитанието на децата, отношението към училището, знанието и методите за овладяване на знания и боравене с информация.

Възпитанието е отношение към детето, маниер на поведение, предоставяне на примери за подражание, а не толкова изброяване и налагане на правила.

Възпитанието се изразява в оказването на помощ и безкористна подкрепа на всеки етап от живота и развитието на децата ни, без значение колко са пораснали. Докато имат нужда от нас, трябва да получават това, от което се нуждаят! Възпитанието е нещо, което даваме, а не нещо, което налагаме!

Възпитанието трябва да развива личността, да затвърждава нейната индивидуалност, а не да я потиска и вкарва в рамки. Всяко дете, всеки човек, е уникално творение на природата. Аз имам 2 деца, родени в два последователни дни, през няколко години, които си приличат поразително на външен вид, но те са коренно различни личности, напълно противоположни в реакциите и нагласите си при равни други условия, различно чувствителни, различно емоционални, различно податливи на различни влияния и различни стимули. И подходът ми към тях се различава в много отношения, но не и в основните принципи.

Абсолютно същото важи и по отношение на образованието. Принципите на образование трябва да са постоянни и не променящи се, но методите и отношенията трябва да са индивидуални за всяко дете. Училището не го прави, защото индивидуалният подход НЕ е принцип в нашето обучение.

Но да забравим училището за малко.


Какво е важно за мен като родител?

Децата ми да ми имат доверие и да споделят с мен, за да мога да им помогна, когато имат нужда от помощ.

Децата ми да пораснат отговорни и мислещи хора, способни да взимат решения.

Децата ми да имат реална самооценка и достатъчно самочувствие.

Днешните деца[1] извънредно много ценят отношения, основани на взаимно уважение. При тях с пълна сила важи поговорката „Каквото повикало – такова се обадило”, но те са откъм отговарящата страна. Не може да очаквате от детето си да ви уважава и да се съобразява с вас, ако вие не го уважавате и не се съобразявате с него. Уважението не е нещо, което се появява от само себе си. То е процес, двупосочен и безкраен.

Не бива да бъркате уважението със страха и безразличието на децата си. Ако не ви отговарят, не спорят с вас, не ви опонират и винаги се съгласяват с вас, това е всичко друго, но не и уважение. И това много пречи на споделянето. Това е „старият модел“ на възпитание – този, по който сме възпитавани ние[2]: „Не отговаряй на възрастни хора – те винаги са прави”, „Не гледай в очите по-възрастните“ (демек – „ходи винаги с наведена глава“), „Не им говори на име”, „Наказан си, защото аз така съм решил”,” Ще ядеш това, защото аз така съм казал” и т.н.

„Новият модел“ на възпитание изисква нов модел на поведение с нови послания, като например:

  • Когато разговаряш с възрастните, изслушвай мнението им като имаш предвид по-големия им житейски опит – може пък да имат какво да ти кажат 😉
  • Човекът, с когото разговаряш, има право да изкаже мнението си. Ти имаш право да не се съгласиш;
  • Аргументирай мнението си, без да обиждаш събеседника си;
  • Произнасяй името на човека срещу теб с уважение. Можеш да чичосваш и лельосваш целия свят и то без грам уважение, можеш да наречеш стогодишен дядо по име и ако го уважаваш, той ще го чуе в гласа ти. С две думи: титлите не правят човека.

За да научим децата си да се държат така с околния свят, за да може след това околният свят да се държи така с тях, трябва ние да се държим така с децата си и да се отнасяме с тях като с равни.

За съжаление, учителите очакват първи да получат уважение от децата и след това да отвърнат със същото. Това отново е част от остарялото разбиране, че младият човек трябва да поздрави пръв и да даде уважение пръв. Е, да, ама младият човек трябва да се научи от някъде, нали?

[така стигам и до по-голям проблем на обществото – всеки чака другия да започне пръв – друг да се спре, за да помогне, друг да почисти улицата, друг да изработи работата, друг да възпита децата ни, друг да ги научи да бъдат хора, друг да им подари ценности, друг да ги направи личности, друг да ни се усмихне пръв, друг…, друг….]

Доверието е по-важно от уважението, но без уважение не може да се постигне. Ако искате децата ви да ви имат доверие, то трябва да си го заслужите.

От съществено значение е детето да ви има доверие, защото в периода 13-17 годишната му възраст, това ще е единственото ви помощно средство в общуването с него. Дотогава то трябва да е свикнало, че може да ви каже ВСИЧКО, че го подкрепяте ВИНАГИ, независимо от това колко зле му изглежда (или наистина е) ситуацията, че го обичате, дори когато не слуша и т.н., и т.н.

Детето трябва да знае, че когато има нужда, ще получи от вас мнение (не критика) и ще може самичко да избере как да постъпи и при това ще има вашата пълна подкрепа, каквото и да реши.

Можете да помогнете на детето си, само ако знаете какво го вълнува и какво му се случва. Ще знаете, ако детето ви каже. То ще ви каже, ако ви има доверие.

За да ви има доверие, трябва да усеща, че вие му имате доверие: разрешавате му да преценява, да действа по собствено убеждение, да прави собствените си малки грешки и да се учи от тях! Така го учите и да мисли и да поема отговорност за действията си.

Ако детето ви има доверие и свикне да споделя с вас, вие ще съумеете да му помогнете да се подготвя за промените, които ще го съпътстват в живота му. От нас зависи дали децата ни ще възприемат добре промените, дали ще се адаптират и вписват лесно или ще реагират с крайност (бунт или затваряне) на всяка промяна.

Колкото по-рано започнете да помагате на децата си да се подготвят за промяната, толкова по-лесно ще бъде за тях с напредването на възрастта им.

Едно от най-често подценяваните от родителите неща е промяната в живота на децата ни и стресът, свързан с нея. В живота на децата ни има огромни промени – ако за много от нас е шок и стрес да си сменим работата, кое ни дава основание да си мислим, че децата не се стресират и шокират като се смени госпожата в детската градина, класната в трети клас, когато сменят училището след 4ти или 7ми клас?

Познавам хора, които не са сменяли работата си от 10 и повече години – децата ни за това време преживяват поне 10 грандиозни промени в живота си.

За да оцелеят, децата ни трябва да имат и самочувствие. Не можете да изградите това самочувствие с думи (всъщност, можете, но им вредите – то не е истинско и не им върши работа). Можете да го изградите единствено с действия. Насърчавайте децата си. Оставяйте ги да приемат предизвикателства и вярвайте заедно с тях в крайния успех. Никога не ги подценявайте и не казвайте „Няма да се справиш” (особено пък пред техни или ваши приятели или пред непознати. Това е тема най-много за пред другия родител). Ако се съмнявате или страхувате, по-добре кажете „Ще разберем дали ще се справиш, само ако опиташ. Ако не опиташ – няма как да знаеш!” Сега се върнете горе и прочетете онова за доверието и подкрепата!

Научете децата си да приемат загубите като урок и повод за ново начало!

Така ще постигнете и още едно много важно нещо: да ги научите да мислят, да поставят под съмнение, да опитват, да задават въпроси, да търсят отговори…

Така, неусетно, още преди да са навършили 8-9-10 годинки, те знаят, че им е позволено да мислят, да взимат решения, че няма страшно, ако се издънят, защото ще поемат отговорност за последствията и вие ще им помогнете в това, защото сте там и ги подкрепяте.  

Ако не съумеете да постигнете това, има голяма вероятност да отглеждате един нерешителен възрастен, а последиците от възпитаната нерешителност[3] са страшни не само за нерешителния човек.


Какви могат да бъдат последиците?

Проблеми в работата

Може да звучи смешно, но не е. И може да ти отрови живота. Знаеш, че си прав. Искаш да го докажеш. Не можеш, защото не знаеш как. Яд те е, нервираш се…
Карат ти се незаслужено. Искаш да изразиш мнението си – няма как да стане, защото не си научен да го правиш. Пак те е яд, пак се нервираш…

Ако родителите ти не са ти давали възможност да преценяваш, ти не знаеш как се прави. Ако не са ти давали възможност да отстояваш решението си – не знаеш как се прави. За да знаеш как да отстояваш мнението си, трябва да си спорил с родителите си още като дете. Малко родители позволяват на децата си да спорят с тях, което е жалко. Децата често имат по-силни доводи от нашите, които си заслужава поне да бъдат чути!

От друга страна, ако си замълчиш или послушаш, все ще се намери някакво решение, дори и да не е това, което ти се иска на теб. Има си и хубава страна – поне няма ти да носиш отговорност, ако нещо се прецака. Пък и така си оставаш „доброто дете на мама и тате”, какво по-хубаво от това. И се понасяш по течението.

Течението те е влачило години наред. Още години ще ти трябват, за да застанеш прав насред реката и още години, за да се обърнеш срещу течението или да застанеш встрани от него.

Не е неизпълнимо, но изисква усилия. Усилие да разбереш какво не върви. Усилие да разбереш защо не върви. Усилие, за да го промениш.

Ако такъв човек е учител, „проблеми в работата“ има огромно измерение и много широка аудитория, върху която влияе. Отстрани изглежда като нежелание да положи усилия и да използва безкрайните възможности за представяне на материал и изпитване на ученици, които образователната ни система предоставя като не налага ограничения дали ще показваш с проектор, показваш с някакви други визуални средства или просто разказваш, дали децата ще пишат проекти или ще си назубрят плана на урока. И за да ме разберете правилно – тези хора не избират съзнателно да бъдат нерешителни и да имат „проблеми в работата“, за тях също е ужасно трудно и ако не успеят да осъзнаят коренната причина, за да вложат усилия и да го променят, то влияе на самочувствието им и им пречи да реализират знанията и потенциала си, дори и да сменят професията си. И дори това не е най-големият проблем – за мен по-голям проблем е, че няма инструмент, който да оценява това и да помага на учителите да го осъзнаят и преодолеят. (или поне аз не знам да има).

Друга възможна последица е затрудненото създаване на трайни социални контакти. Тя също е съществена за нашата тема, защото да бъдеш учител изисква мнооого общуване и социални умения, да не говорим, че за мен в тази последица попада и склонността на хората да мрънкат, вечно да се оплакват и да хейтят. Такива хора не е забранено да бъдат учители и това им пречи да създават приятелска и безопасна среда за децата. Пък и за себе си.


Да се върнем пак на училището.

Какво търси един родител от училището?

Учител, който да гледа на детето му като на свое  – да му дава уважение, да гради доверие, да споделя[4] с него, да го предизвиква да мисли, да му създава интерес по различни теми и да го провокира да търси информация, да я осмисля и селектира и да я представя без страх пред класа. В различна възраст – в различна степен, но в повечето случаи смятам, че е това.

Какво търси детето от училището?

Учител, който създава среда, която да го кара да се чувства в безопасност и спокоен със своята различност, която да го провокира да мисли, да търси и която му дава възможност да се изявява по подходящия за него начин.

„Подходящият за него начин“ е от изключителна важност, защото хората са различни – възприемат по различен начин и, естествено, се изразяват и изявяват по различен начин.

За съжаление, това е едно от нещата, които като цяло не се случват в училище. Много малко учители са склонни да се съобразят с това.

Както и много малко учители съм видяла да създават приятелска и емоционално сигурна среда за учениците си.

Какво търсят учителите от училището?

Изпълнени с любов и възхищение детски/тийнейджърски очи, които поглъщат жадно всяка твоя дума и нямат търпение да чуят следващата. Ученици, които те уважават и боготворят и само чакат да им предадеш урока и да им дадеш домашното.  

Мислите ли, че се получава? Аз не и смятам, че причината е в сгрешената посока на градене на доверие и заслужаване на уважение.

Признавам си, че сега ще спекулирам, но не си представям учител, който да каже „очаквам да имам клас, който да уважавам, да се съобразявам с всяко дете в него и да градя доверие в учениците си, да им позволявам да изразяват своята индивидуалност и да се развивам заедно с тях“, по-скоро си представям, че очакването е да получават, не да дават.

Можеш да възпиташ детето си да уважава хората, но това ще работи до проявя на първото неуважение към него. Можеш да научиш детето си да дава шанс, да подхожда положително към хората и да участва в граденето на взаимно доверие, но не и да им има доверие по подразбиране (даже е вредно).

Познавам учители, които правят точно това, което в по-предното изречение написах, че не си представям – уважават учениците си, пазят индивидуалността им и им позволяват да изявяват себе си по подходящ начин. За съжаление, тези скъпоценни изключения в живота на моите деца се броят на пръсти, преподават основно на началните класове (1ви до 4ти, рядко 5ти до 7ми) и те са изключението, което потвърждава правилото.


През какво преминават децата ни

Несъмнено първата голяма промяна в живота на децата ни е тръгването на ясла/детска градина или присъствието на баба/дядо или чужд човек, който да ги гледа.

Писала съм по темата и няма да се повтарям – твърдо „за“ съм за детската ясла/градина, стига на детето да му понася, по-малко „за“ съм за баба/дядо (за чужд човек-детегледач  нямам мнение, защото не съм го правила). Важно е да обърна внимание на подготовката за промяната. Подготовката за промяната не бива да се пренебрегва, въпреки че колкото по-малко е детето, толкова по-лесно свиква с промяната – или поне така изглежда. Подготовката на тази възраст има за цел не само детето да не плаче в детската градина, но помага на родителя да гради доверие и да създава среда за споделяне, а това ще бъде тооолкова силно необходимо в по-горните класове…

След това детето тръгва на училище и това е следващата голяма промяна в живота на децата ни. Как избрахме началното училище съм разказвала също.

На този етап от живота на децата, вниманието от страна на родителите е изключително важно (всъщност, това важи за всеки етап от живота на децата ни 😊 ).

Времето от първи до четвърти клас, трябва да се използва за създаване на навици и дисциплина у децата, за наблюдение върху тях и за откриване на наклонностите им, за да можем успешно да ги насочим към по-сполучливо училище след четвърти клас (ако е възможно и удачно, разбира се), но най-вече това време е ценно за създаване на умение на детето да комуникира в новата за него среда, да задава въпроси, да търси отговори, да се изразява и отстоява, което му помага да гради самочувствие от „втори вид“ – такова, изградено извън дома, заслужено със собствени усилия.

На поколенията, завършили училище преди 1990 г., им липсваше точно това, за да се реализират по-успешно – самочувствие, създадено извън дома. Нас се опитваха да ни направят еднакви…

Това ни води до още един аспект, в който трябва да се внимава: в този период, с благородната цел да изтъкне постиженията на детето си и да подсилва самочувствието му, родителят може да започне да сравнява детето си с другите деца. Това може да е опасно в няколко посоки:

  • може да създадете на детето нереалистично самочувствие, което в дългосрочен план му вреди
  • може да създадете у детето нереално високи очаквания към собствените му постижения, което го товари и често води до това децата да изберат път/професия, която не им харесва, само за да угодят на родителите си
  • може да развиете у детето ревност, която в бъдеще е много вероятно да се превърне в комплекс за малоценност

Със сигурност трябва да хвалите и насърчавате детето, със сигурност трябва да изберете с кого да го сравнявате и колко, за да формирате подходящите модели за подражание. Това, което казвам е – правете го много осъзнато и премислено.

Темата, разбира се, не е толкова проста и еднослойна, защото от друга страна, от 1ви до 4ти клас децата евентуално започват да се сблъскват с двойните стандарти на учителя си и това отваря вратите на съвсем друг ад…  

Ако решите да преместите детето си в друго училище (обикновено след 4ти клас), всичко започва отначало: подготовка за промяната, подкрепата по време на свикването, вписване в новата среда…

Децата в 5ти клас са по-осъзнати и ако нещо ги е тревожило от 1ви до 4ти, сега ги тревожи още повече. Понякога свикването и вписването отнема целия 5ти клас и това влияе на оценките. [Отварям малка скоба по темата с оценките: децата ми са научени, че оценките са сигнал за моментното състояние на детето, не го определят като личност, 2-ката не те прави лош човек, който за нищо не става, 6-цата не те прави нито по-добър, нито по-умен. Единственото важно за оценката е детето да е разбрало защо я е получило, за да знае какво трябва да направи в бъдеще.]  

Една от най-важните форми на подкрепа за децата от 5ти до 7ми клас е да не им се карате за нищо, което се случва в училище – проблеми, оценки, за нищо… Говорете с децата, обсъждайте и ги подкрепяйте, каквото и да са направили. Дори да не ви изглежда така, те имат нужда само от това. Обаче, имайте предвид – първото каране за оценка ще изтрие всичките ви усилия, защото за тях това е въпрос на доверие към тях.

Ако приемем, че 5ти клас е минал във вълнения „харесват ли ме?“ (т.е. вписвам ли се), то 6ти и 7ми клас са едни от най-тежките за децата, а като добавим и кандидатстването след 7ми клас, „купонът“ е пълен. За подкрепата при кандидатстване след 7ми клас съм писала вече – статията е от преди години и има вероятност някои от параметрите на кандидатстването да са се променили, но ролята на родителите не е.

В тези две години, децата на практика живеят едновременно в два свята: този „вътре“ (семейството) и този „навън“ (училището, приятелите).

Контрастът между семейната среда и това, което става навън, винаги е съществувал, но мисля, че с всяка изминала година се задълбочава.

Когато аз бях на 12-15 години също го имаше, но тогава ценностите се „налагаха“ от държавата и много често майка ми и другарката (сега по-известна като „госпожата“) бяха на едно и също мнение.

От поне 15 години насам това вече не е така. Случва се само в моменти на екстремни гафове.

В момента, ценностите на обществото и тези на семейството често са коренно различни и това изисква от децата ни да се вписват на две места едновременно – в семейството и навън. Тези два свята вървят комплект с различно поведение, различен речник, различни маниери… Това засяга най-вече и най-силно децата на възраст от 12 до 14 години, които току-що са се сдобили с известна свобода за употреба извън дома и панически се чудят какво да правят с нея. (вероятно току-що са спрели да искат да бъдете с тях на първия учебен ден 😉 ).

Това е възрастта на въпроси като „От кого е по-важно да бъдеш „харесван“ – семейството или приятелите?“. Отговорите много се променят с възрастта 😉 Децата обикновено разсъждават така: „Ако ме харесва семейството ми, няма да ме харесват приятелите ми, и обратното” и се опитват да угодят на всички, като вкъщи бъдат „доброто дете“, а навън „най-якия калпазанин“ (да, знам, тийнейджър никога няма да се изрази така 😊 )

Искаме или не, децата ни са коренно различни без нас, извън дома си.

Средата „навън”, освен зловеща е и силно цинична. Сега, за да се харесваш на приятелите си, трябва:

  • да умееш да юркаш родителите си – поне по телефона, пред класа си – и това е най-малкото, за да си „готин”;
  • да умееш да псуваш или поне да имаш готов набор от цинизми, които да си винаги готов да използваш;
  • да си винаги готов да те обидят на полов или безполов принцип и да си готов да отвърнеш със същото. Ако не можеш да отвърнеш – само поемаш обиди, трупайки в себе си и гледаш да наваксаш по някоя от другите точки.

Контрастът се засилва още повече от откритата злоба и агресивност, която проявяват децата едно към друго. Ние някога имахме „общ враг” – някой омразен даскал или смотана съседка. Сега враг е всяко друго дете.

Колкото по-„нормално“ е едно семейство, на толкова по-силен контраст е подложено детето. Значи ли това, че за да е добре детето навън, средата у дома трябва да е максимално близка до външната? Колкото и да сме либерални като родители, колкото и свободни и не ограничавани да растат децата ни, колкото и мнението им да тежи у дома и да има значение за взимането на някои решения, колкото…., колкото…. колкото…., семейството ни е нормално и не мога да осигуря „улична обстановка” у дома. А ако всички семейства се причисляват към „нормалните”, чии деца създават „ненормалната” среда в училище?

Друга разлика между нашето детство и това на родените след 1990 г. е Интернет.

Колкото и глупаво да ви прозвучи това в 2020 година, мисля, че децата ни НЕ знаят какво е това и как се ползва и даже бих казала, че все по- не знаят. Генерализирам, но като цяло децата не могат да се справят с огромното количество информация, което ги залива, не могат да „пресеят семето от плявата“, нито да се опазят от фалшивите модели за подражание, с които е пълен Интернет.

Затова, за мен не е изненадващо, че в последните години много силно се заговори за „функционална неграмотност“ и се набляга на това, че българските ученици не умеят да разбират текст докато го четат, не могат да го осмислят и преобразуват, не могат да изобразяват текст графично, не могат да се справят с таблици и графични материали.

Изследването е направено от Програмата за Международно Оценяване на Ученици (PISA) и е насочени към 15-16-годишните ученици. България е с ниски постижения в трите области на изследването (природни науки, математика и четене). Като едни от основните фактори за постигане на по-високи резултати, PISA определя семейната среда, така и осигуряването на по-добри условия в училището, от гл.т. повече подкрепа за учителите, внедряването на иновативни технологии за превръщането на училището в по-интересно място и др.

Не съм изненадана, защото училището не отчита различността на децата и начинът, по който възприемат, нито начинът, по който се изразяват и изявяват. Това е проблем, който най-силно се изразява в 10ти и 11ти клас и ги превръща в ад за всички – и деца, и учители, и родители.

8ми клас е сравнително ОК – всичко е ново и много емоционално, но това не е първата промяна в живота на децата ни, те успяват да се справят, защото това е година на опознаване на новата среда, родителите също са емоционални и обръщат достатъчно внимание на децата си, вероятно още ги водят/взимат от училище, което им дава още ценно време насаме. 8ми клас минава бързо.

9ти клас е годината, в която децата вече са абсолютно самостоятелни и годината е относително стабилна емоционално – някое-друго развалено приятелство, някое-друго ново, родителите полека се отпускат също и спират да се интересуват толкова много от детето и живота му в училище, защото то наистина се справя добре с всичко.

И тук идват кошмарните 10-12 клас!

В зависимост от амбицията на родителите, от възпитанието, което са причинили на децата си, от ценностите у дома, от… всичко, за което тази статия говори до тук, кошмарът е различен за всяко дете.

Ако сте научили детето да мисли, да аргументира и отстоява мнението си, ако сте го научили, че го изслушвате, че мнението му има значение, че е важно да взима решения – имате проблем, защото в училище това не е така. В повечето случаи, за да си кажеш мнението, трябва да извикаш (буквално и преносно). И трябва да обясните на детето си, че това, на което сте го научили до тук е правилно, но не и за тези две-три години.

Ако нечие учителско поведение е неприемливо по критериите на детето и вие сте го научили да не търпи обиди/унижение/несправедливости – честито – сега трябва да му обясните, че трябва да изтърпи, защото нищо друго не може да се направи. Може да смени университет, специалност, работно място, но с училището измъкване няма.

10ти и 11ти клас са трудни от емоционална гледна точка още защото:

  • Започва натискът по темата „Университет“
  • Много вероятно е да се появи първото съществено влюбване
  • Родителите леко са отдръпнали вниманието си съвсем добронамерено (общо взето само университета ги интересува), но това казва на децата „голям си, оправяй се“, което у някои деца създава усещане за големи очаквания от страна на родителите (дори вие да не сте си го помислили).

Като имате предвид, че всички деца минават през това, имайте предвид, че агресивните и манипулативните стават още по-агресивни и манипулативни, затворените – още по-затворени, борците за справедливост – нещастни и неоценени, непукистите – двойно по-непукисти.

В 10ти и 11ти клас можете да видите всички възможни крайности, събрани в една стая. Аз не искам да съм в нея 😉

Това е стрес, който за съжаление при по-чувствителните деца може да добие физически  проявления и детето да се окаже с диагноза за нещо, от което не е болно. От една страна, като изчезне стресът след завършване на училище, има вероятност проявленията да отшумят, но и това не става веднага. Ако детето влезе в Университет, един стрес се заменя с друг и първата малко по-спокойна година е 2ри курс в Университета. Ако децата са си вкъщи. Ако са в друга държава – не знам, нямам опит.


Българското образование страда от няколко прости проблема със сложни решения (пак да наблегна, че това е моето лично мнение):

Родителите. Не случайно започвам с това – смятам го за най-големия проблем. Мисля, че неуважението към учителите от страна на родителите никога не е било толкова силно и демонстративно. При поведението, което съм видяла от родители на родителски срещи, изобщо не очаквам децата им да уважават някого, дори себе си.

Учителите. Като цяло, и малко крайно, смятам, че учителите не искат да полагат усилия, за да променят моделите си на общуване и преподаване. Подчертавам „не искат“, защото в последните месеци по време на „училище в обстановка на пандемия“, учителите разбиха всички клишета от рода на „учителите са тъпи и за нищо не стават“, „който не става за друго – става учител“ и т.н. Учителите ни показаха, че когато искат – могат. Надявам се това излизане от зоната им на комфорт да е оказала положително и мотивиращо влияние върху тях и да променят начинът, по който преподават, защото истината е, че „системата“ не ги спира да бъдат разчупени и иновативни.
Нещо повече, учителите трябва да бъдат насърчавани да използват технологии и да бъдат креативни в преподаването. Това ще доближи учителите до децата и ще им даде увереност да насърчават децата да използват технологиите в подготовката им по определен предмет.
„Училище в обстановка на пандемия“ показа, че възрастта не е фактор от технологична гледна точка. Тя не е фактор и за качеството на общуване с децата. Има млади учители, на които не им са занимава и не полагат усилия да са близо до децата, като те не могат да ги впечатлят и с житейски опит и разностранни знания – т.е. не могат да ги впечатлят с нищо. Има по-възрастни учители, които буквално омагьосват децата със знания, опит и начин на представяне на информация и в тези случаи самите деца са готови да помогнат на учителите да възприемат и използват технологиите.
Не е тайна, че технологиите не са добре възприети и вградени в учебния процес и не са част от уменията, които училището развива у децата, а именно технологиите са един от ключовете към преодоляване на проблема с функционалната неграмотност.
Учителите имат възможност да окажат огромно влияние върху проблема с функционалната неграмотност. Кой обаче ще помогне на тях?

Директорите. Директорите са тези, които трябва да се погрижат учителите да получават регулярни и подходящи обучения и да търсят развитието им като личности, в т.ч. малко като психолози, не само като „хора, познаващи учебния материал“. Директорите трябва да насърчават учителите да се изявяват по подходящ начин, включително чрез използване на технологиите 😉

Децата. Смятам, че децата основно са потърпевши от образованието и въпреки, че поведението им често е причина за проблемите ВЪВ училище, те не са коренната причина за проблемите НА образованието.
Децата са такива, каквито сме ги направили ние чрез личния си пример. През цялото време се пазих от даване на примери, защото статията ще стане безкрайна, но тук давам един свръх простичък – наглият родител, който се прибира след родителска среща и споделя с партньора си как е омаловажил и унижил учителя, утре изпраща на училище дете, което прави същото с учителя и другите деца.

Кръгът е порочен и излизането от него е наистина трудно, защото иска съзнателни и еднопосочни усилия от всички.

Иска училище с ясни принципи – какво толерираме и какво не – от които да не отстъпва – супер трудно!  

Иска обща ценностна система между родители и учители – супер трудно, отчасти решимо с горното супер трудно.

Иска учители, които искат да справят със „системата“ (системата – това сме всички ние) – не е чааак толкова супер трудно, но все пак е доста трудно.

Като сложим и това, че хората са различни по безкрай много различни начини – идеята за „нормално“ училище започва да звучи невъзможно.


Как да оправим училището?

За да се оправи училището, всичко трябва да се срещне по средата: учителите да не очакват „готови“ (възпитание, доверие и т.н.) деца, родителите да не очакват, че някой друг ще възпитава децата им и ще гради ценностната им система – това е родителско право и задължение.

Децата… в момента, в който родители и учители са на едно мнение и работят заедно, децата ще са ок.

Най-бърз резултат ще даде индивидуалният подход – първо, защото децата са различни, второ, защото:

  • Ако учителят реши, че неговият начин на преподаване, е да провокира децата да мислят, да създава сигурна среда за дискусии, да дава на всеки думата да изкаже мнението си – децата, на които това не им е позволено вкъщи, ще страдат, защото няма да са способни да се справят. Учителят ще трябва да положи фокусирани усилия към тези деца (индивидуален подход).
  • Ако учителят реши да преподава по традиционния (скучен) начин чрез диктуване на плана на урока и изреченията от учебника, децата, които са научени да имат мнение, да го изказват и отстояват, да задават въпроси и да търсят дискусии, ще страдат, защото няма да има кой да чуе мнението им в клас.

Вместо заключение

Няма верни отговори. Всеки намира отговорът, който работи за детето му. Аз лично винаги съм залагала на вниманието към децата си и на безусловната подкрепа, като съм се старала да е по схемата “първо подкрепям, после питам”. Да, не е лесно. И на мен не всичко ми се получава с лекота,  но моята нагласа е, че децата имат мнение и трябва да го чуя и осмисля, защото още когато бяха малки установих, че децата са едни доста разумни същества и често аргументите и решенията им са по-добри от нашите.   

Не мога да променя системата, спрях до оправям света още в края на миналия век, единственото, което мога, е да бъда на разположение на децата си винаги и за всичко и да бъда един от най-добрите им приятели.

Аз не съм идеалният родител, нито моето възпитание е най-доброто или най-правилното. Няма такова нещо като “правилно възпитание”. Както обобщи дъщеря ми преди време: “Всяко възпитание нанася щети, твоето е нанесло сравнително малко”. Та, внимавайте какво възпитание причинявате на децата си и ги слушайте, много много ги слушайте с всички сетива, с които разполагате.

Желая на всички деца и родители успешно оцеляване.


[1] Като казвам „днешните деца“, условно имам предвид хора, родени от 1990 г. насам.

[2] Родителите на деца, родени след 1990 г. 😊

[3] „Възпитана нерешителност“ е словосъчетание, което ми подари читател, когато обсъждахме дали нерешителността на възрастните е наследствена черта на характера или е пропуск във възпитанието – ТУК

[4] Споделянето от по-възрастен към по-млад винаги трябва да е в подходящи и приемливи рамки, иначе има опасност да се превърне в прехвърляне на проблемите ни на децата или учениците ни.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.