През последните 15 месеца имах много поводи да съм много тъжна. Това продължи толкова дълго, че ми позволи да мина през всички агрегатни състояния на тъгата, да свикна с нея, да я приема и опозная до степен да мога да говоря за нея с любов.
Мисля, че тъгата прави хората по-добри, защото преживяването на собствената тъга помага да разбираш по-добре чуждата. Това пък ни прави по-истински и в крайна сметка – по-щастливи. Само по-красиви не ни прави…
Казват, че тъгуването е процес и изпращането на тъгата не става с едно щракване на пръстите.
От опит потвърждавам и си признавам, че знаейки това, по-лесно приех присъствието ѝ в живота си напоследък – обнадеждаващо е да знаеш, че има край.
Всеки минава през периодите на тъга различно, аз ще ви кажа как и през какво минах аз…
Не се съпротивлявах на тъгата – когато се простиш с близък, приемаш тъгата като естествен свой спътник. Не се опитвах да се „държа“, да бъда силна или да изглеждам все едно, че нищо не се е случило. Отдадох ѝ се и след първоначалния шок, се наплаках като за два човешки живота напред.
Сълзите, обаче, в един момент свършват, тъгата си е там, отрицанието си е там, но сълзи няма.
И се заблуждаваш, че си стигнал до края на тунела. Не си. Разбираш го, когато се опиташ да говориш за причината да си тъжен.
Избягваш да говориш, защото усещаш, че това не ти помага…
След това си готов да говориш с най-близките си хора, но не си готов да поемеш емоциите, които говоренето предизвиква в тях. И не говориш с най-близките хора… Представяш си, че щадиш тях, но всъщност щадиш себе си.
Междувременно, живееш в спомените и със спомените. Щастлив си, че имаш хубав спомен, който да ти служи за котва и да не позволява на тъгата, този дребен подлец, да те вкара в нова рутина на несъпротивление и да те плъзне бавно към все по-тъмно и по-дълбоко…
И така, лека-полека си стигнал до момента, в който си свикнал с тъгата, тя е част от теб и вече не ти се пречка когато започнеш да говориш. И ти говориш, говориш, говориш… Говоренето помага за приемането, прощаването и сбогуването… И връщането към себе си…
Преди да се усетиш, си обикнал тъгата си, защото тя, навлизайки дълбоко в теб, е избутала на повърхността истинското ти Аз, което преди това е стояло затрупано под незначителни проблеми, безпочвени страхове и измислени тревоги.
И си благодарен – за времето за размисъл и преоценка, затова че си тук и най-вече защото харесваш това, което виждаш когато погледнеш себе си в момент на тъга.