Ако ти се струва, че не можеш нещо – непременно Опитай! Ако ти се струва, че го можеш – Направи го! Ако те срещне мечта – Изживей я! Ако ти се отдаде случай – Влюби се! Отново и отново! Ако ти се изпречи скала – Изкачи я! Дори да се наложи да се върнеш по обратния път, удоволствието и урокът от изкачването, си остават изцяло за теб! Топла и уютна Коледа и безгранична нова 2016 година! Lee&NeeAnn
Ако бях написала тази статия преди 9 години, тя щеше да се казва „Човекът, който подарява свобода”. Тогава си мислех, че Емо ми е подарил свобода… И, да, има статия с такова име, писана тогава… С годините обаче, с десетките часове, в които съм разказвала за летене на десетките си любопитни и любознателни приятели, със стотиците часове, прекарани с глава в облаците, осъзнах, че никой не може да ти подари свобода. Свободата е нещо, което носиш в себе си, но си затрупал с предразсъдъци и ограничения и си забравил как да използваш. Емо ми подари крила и ме научи как да ги използвам, за да си доставям свобода. А това е много по-ценно дори от самата свобода… Емо ме научи да летя. Как ли? Както…
Когато доброто е анонимно, злото има много имена…
Имало едно време една Принцеса, която освен че била умна, разумна, прелестна и омайна, много обичала да танцува. Ама толкова много обичала да танцува, че чак си имала специални обувки за танци. Тези обувки били толкова специални, че чак те обичали да танцуват. Принцесата много обичала танцовите си обувки, въпреки че те на моменти били доста своенравни. Когато някое хорце не им харесвало, започвали да мрънкат и да не искат да танцуват, уж се били изморили. Ама тогава, вместо да си починат, потропвали лекичко в такт, да не би някой да си каже „виж ги тези мързеливковци”. Принцесата много добре познавала кога танцовите й обувки са се изморили наистина, защото тогава те започвали да се спъват. Принцесата в такива моменти малко се натъжавала, защото тогава…
(версия на български език: ЦЪК! I can safely say that there are things in this life that I know for sure. For example, I surely know that the sun always rises, no matter how dark the night has been. I do know that inspiration comes from small things and that stagnation leads to death. I do know that the simplest thing is made up of thousands of details that one needs to truly know in order to be brilliant at doing that same simple thing (because being just “good” is usually not enough). Also, I surely know that creativity and madness are sisters and can not exist without each other 🙂 – one can not be creative, conceptual and resourceful without being at least a…
(for English click here) Спокойно мога да кажа, че има неща в този живот, които знам със сигурност. Например, със сигурност знам, че Слънцето винаги изгрява, колкото и тъмна да е била нощта. Със сигурност знам, че вдъхновението идва от малките неща и че застоят води до гибел. Със сигурност знам, че и най-простото нещо е съставено от хиляди детайли, които трябва да познаваш, ако искаш да си блестящ в правенето на въпросното просто нещо (защото „добър” обикновено е твърде недостатъчно). Също така, със сигурност знам, че креативността и лудостта са сестри и една без друга не могат да съществуват 🙂 – не може да бъдеш съзидателен, идеен и изобретателен, без да си поне малко шантав, шарен, неуморим и неудържим 😉 Днес ще ви разкажа (или…
Аз съм щастлив човек и имам късмета да познавам феноменални хора! Днес, Денят на народните будители, е подходящ ден, да ви разкажа за тези от тях, които ме вдъхновяват! Те са най-обикновени хора, но крият в себе си НЕОБИКНОВЕНА сила! Имам приятел, който е незрящ, и който свети като малка звездичка на нощното небе и то толкова силно, че огрява целия свят. Той е едновременно зрял и мъдър за възрастта си и по детски наивен и чист. Той е силно позитивен човек, въпреки, че животът всеки ден го изправя пред препятствия, непознати за нас, зрящите. Но, със сигурност знам, че той вижда неща, които на нас, уж зрящите, ни убягват. Аз взимам от неговите чистота, позитивност и светлина, за да продължавам да се усмихвам всеки…
Още преди да започна да летя, когато не се бях отделяла от земята дори за секунда, бях почти убедена, че едва ли има нещо, което би могло да се сравнява с летенето. Когато започнах да летя, напълно се убедих, че нищо Нищо НИЩО на земята не може да ти достави усещанията, които изпитваш във въздуха – усещането да си нищожен, но значим, свободен, но в безопасност, сам, но част от Вселената – такива усещания може да ти достави само полет с парапланер. Топката в стомаха, която се лута между слабините и гърлото ти, въздухът, който се движи около теб, но повече вътре в теб и следва всяко твое издигане и спускане, страхът, който се материализира под формата на здрав разум и чистата лудост, която оглася…
По пътя към Ада, on the Highway to Hell, можеш да срещнеш истински мъже – силни, устойчиви, упорити, железни! Мъже, които не знаят точно къде отиват, но знаят накъде и защо са тръгнали. Мъже, за които не е важно пристигането, а е важно пътуването. Мъже – железни Железни – със сертификат 😉 Тази публикация първоначално беше замислена като най-обикновен преразказ на разказа за едно обикновено пътуване до края на света и обратно на един обикновен човек с обикновен мотор. Слушайки разказа му обаче, се оказа, че в тази история няма нито едно обикновено нещо и няма как да остане „просто пътепис”. Едва ли ще мога да ви преразкажа всичко, защото за голяма част от пътя, снимките говорят повече от думите. Ще се опитам да ви…
… или „Ако можеше да бъде разказано, нямаше да бъде написано!“ Какво празнува ли? Не е рожден ден. Важното е, че организацията беше тайна. Толкова тайна, че чак хората от рецепция бяха забравили за нея и се опитаха да се издънят… Толкова тайна, че чак мястото на празника бе обгърнато в истинска природна мъгла (за разлика от натуралните мъгли, които пристигнаха за празника 😉 ). Толкова тайна, че на „Софийска лудост“ им се наложи да се нанесат тихо. Ама тихо ТИХО – със ситни тихи стъпчици, БЕЗ да говорят и гледайки в земята, поддържайки мита, че ако ти не виждаш и теб не те виждат 🙂 За щастие, това остана единственият неразбит мит в тези 40-50 часа… За сметка на това, митове от рода на…
Винаги съм обичала да съзерцавам облаците, да потъвам на меко в тях, да пътувам с тях и да се променям с тях. Като се загледам в облаците, сякаш ме обгръща топлина и спирам да усещам околната температура. Е, не всички, разбира се, ми създават чувство за уют и топлина – само тези, в които обичам да потъвам и да се отнасям 🙂 Винаги съм обичала да снимам облаците. Колкото и последователни кадъра да направиш – две еднакви снимки на един и същи облак няма, та какво остава за два еднакви облака. Затова харесвам облаците – те са красиви, непостоянни и са в непрекъснато движение. По-живи са от всичко наоколо! И толкова много приличат на хората! Или пък хората – на тях, още не съм решила…
Това е най-търпеливото водно конче, което някога съм виждала. Първо ме изчака да се приближа достатъчно, след това ме изтърпя да се наместя, така че да не цопна в Арда докато се заплесвам по него, след това изчака да пробвам всички режими на фотоапарата, докато реша как точно ще го снимам и накрая, когато прецени, че „стига толкова” – разпери крилца и отлетя 🙂
Можеш да изминеш всеки път. В повечето случаи е достатъчно просто да тръгнеш… Навреме.
Винаги съм казвала, че Летенето е най-вече състояние на духа – едно такова специфично, даже завеяно, много ясно разпознаваемо, лишено от ограничености и граници… Физическият полет само допълва и подхранва летежа на душата. А моята душа си е летлива по рождение – подхвръква всеки път когато срещне усмивка, когато види красиво цвете, чуе добра дума, изиграе хорце, открие хубава книга, огнен залез, топъл изгрев, приятелски жест… И, в ден като днешния, празнува безкрайните възможности за полет и очарователната буквалност на израза “с глава в облаците” 😉
Искам да се науча да забравям за страха и тревогата. Изживените. Искам да се науча изобщо да не ги запомням. Ако успея, обаче, да се освободя от тях, няма ли да загубя и част от себе си? Тази, скритата в спомените… Има спомени, белязани от тревога и страх, които непременно искам да запазя – те са част от моето минало аз и определят моето днешно съм. Но, от другите нямам нужда! Те, другите, не са от този тип страхове, които ни предпазват от нови или повторението на стари грешки. Те са досадни, логични, оправдани, но напълно ненужни. Как да се науча да разделям страховете си на „нужни” и „ненужни” и да ги събирам в различни чекмеджета? Как да съумея да изпразвам само чекмеджетата с ненужен…
Когато си наистина необикновен, това си личи дори в забулената обикновеност на делника. Ако обаче не си, какъвто и ¡¿ш#и^б$а$н^?! обозначителен знак да си сложиш, по-специален няма да станеш…
Никой и Нищо не може да те прегърне така, както може да те прегърне Морето! Докоснеш ли го, то не чака друга покана, а покрива всеки милиметър от теб – обгръща те всеотдайно и те превръща в част от себе си. Морето винаги оставя следа от себе си върху теб – сол по кожата, пясък в косите… Не можеш просто така да отмиеш Морето и да се отделиш от него. Не съм се осмелявала дори да си представя, че мога аз да оставя своята следа в него. Дори да съм Река! Винаги съм си представяла, че дори и най-дълбоката, мощна и мътна река, когато докосне морето, бавно и незабелязано изчезва в прегръдката му, че сладко-солената целувка е мимолетна като облачно придихание и че от нея,…
