Подарявам ви спомен!

Винаги съм обичала да съзерцавам облаците, да потъвам на меко в тях, да пътувам с тях и да се променям с тях. Като се загледам в облаците, сякаш ме обгръща топлина и спирам да усещам околната температура. Е, не всички, разбира се, ми създават чувство за уют и топлина – само тези, в които обичам да потъвам и да се отнасям 🙂

Винаги съм обичала да снимам облаците. Колкото и последователни кадъра да направиш – две еднакви снимки на един и същи облак няма, та какво остава за два еднакви облака. Затова харесвам облаците – те са красиви, непостоянни и са в непрекъснато движение. По-живи са от всичко наоколо! И толкова много приличат на хората! Или пък хората – на тях, още не съм решила 🙂

Имам хиляди снимки на облаци и за всяка си спомням кога и как е била направена, къде съм била и какво съм усещала тогава. Така, покрай облаците, имам хиляди красиви спомени, които мога да извикам когато си поискам!

Когато слънцето нагрява земната повърхност, въздухът над нея се затопля и полита нагоре.

Ако това продължи достатъчно дълго и няма вятър, който да разпилее топлинката, тя се групира и срещайки умерен и спокоен по-студен въздух, започва да кондензира и да се превръща в бях пух.

Ако тази топлина е все по-силна и това издигане продължи още по-достатъчно дълго, облакът расте във височина и има всички предпоставки да се превърне в дъждоносен облак, а даже и в градоносно-буреносен – зависи от температурния градиент, който ще съумее да развие в себе си.

Ако топлината, обаче, срещне непробиваем плътен студен слой въздух, тя няма друг избор, освен да избяга настрани и да продължи да навива пухени къдрици.

Това, в комбинация с оскъдната светлина на смрачаване и последната ласка на залязващото слънце, превръщат този облак в един от онези спомени, за които ви разказах преди малко 🙂

Подарявам ви спомен!