Пътят към края на света минава през Ада

По пътя към Ада, on the Highway to Hell, можеш да срещнеш истински мъже – силни, устойчиви, упорити, железни!

Мъже, които не знаят точно къде отиват, но знаят накъде и защо са тръгнали.
Мъже, за които не е важно пристигането, а е важно пътуването.
Мъже – железни Железни – със сертификат 😉

Тази публикация първоначално беше замислена като най-обикновен преразказ на разказа за едно обикновено пътуване до края на света и обратно на един обикновен човек с обикновен мотор.
Слушайки разказа му обаче, се оказа, че в тази история няма нито едно обикновено нещо и няма как да остане „просто пътепис”.

Едва ли ще мога да ви преразкажа всичко, защото за голяма част от пътя, снимките говорят повече от думите. Ще се опитам да ви преразкажа основното и най-вече това, което впечатли мен 😉   

Трябваше ми време да осъзная чутото и видяното и да се опитам да разбера кое ме впечатлява повече: дали това, че човекът каза „ще го направя” и го направи (голяма рядкост напоследък, повечето само говорят), или това, че постигнатото от него за мен е дааалееч отвъд физическите ми възможности, или това, че е бил на мястото, на което слиза богът на гръмотевиците, когато иска да посети смъртната си земна любима, или това, че успя да стигне до там с мотор, или може би най-вече това, че привидно е най-обикновен човек, ама толкова обикновен, че чак се казва Петър!

Отдавна ми се въртеше в главата идеята за това пътуване до Nordkapp, но нямах кой знае каква подготовка – четох пътеписи из интернет – къде се спи, къде се кара – та, имах само що-годе някакъв план. Планът, естествено се размести, защото закъснях с тръгването с два дни, а крайният срок си остана същия. Но пък имах малко запас от време, защото веднага след това предстоеше семинара на Чанове, закъдето можех да закъснея малко.

На отиване се очертаваше да карам главно по магистрали. Магистралите принципно са скучни за шофиране, не само за моторджийте, защото са монотонни и притъпяват вниманието. Затова реших да използвам тази монотонност като предизвикам границите си и се опитам да направя един моторджийски сертификат. Сертификатът се издава от Асоциация Iron butt, носи нейното име и има различни категории за постигане – например най-малкият сертификат се дава, ако изминеш 1600 км за 24 часа, а аз реших да направя следващия: 2500 км за 36 часа. Това означава – паля машината в София и гася в Халмщад, Швеция. Така и направих: София – Сърбия – Унгария – Словакия – Чехия – Германия – Дания – Швеция).

От София с мен тръгнаха двама приятели – да ме изпратят, защото сертификатът изисква три неща: формичка за начало на пътуването, подписана от свидетели, формичка за край, подписана от свидетели (като доказателство, че си бил там) и travel log, в който се отбелязва всяко спиране, по-дълго от 15 мин. и към който лог се прикачат бележките от бензиностанциите (например).

Червената ми приятелка дойде да ме изпрати,
като за късмет, старателно ми лепна лепенка „Пази се от моториста” 😉

Закрепих трикольора и тръгнах. От София потеглих към 16 ч. Идеята ми беше да измина колкото се може повече от пътя през нощта, защото по това време на годината (началото на август) пътуват главно гастарбайтери и аз предпочитам да ги избягвам. На унгарската граница, естествено имаше голяма опашка, но аз се промъкнах през тревата, покрай колите, газ – и право отпред 🙂 Унгарските полицаи ме видяха, погледнаха ми номерата и казаха „Айде!”.

Не ти ли е скучно да караш на дълъг път?

Не, карам с аудиокнига в ушите – за мен това е идеалния вариант – хем не ми е скучно и не ми се доспива, хем нещо ми държи вниманието и не изпадам в размисли 😉 , хем не е много ангажиращо и не ме разсейва…

На пристигане в Халмщад, на формичката за сертификата ми се подписа девойката от рецепцията на хотела, така че, към днешна дата, вече си чакам сертификата. 🙂

На мен това разстояние ми отне 29 часа, като спирах да пия кафе, да зареждам, да ям, но не съм преспивал, за да не се налага да нарушавам правилата и да превишавам позволените скорости 🙂 Времето по принцип е достатъчно и не се изисква да правиш никакви вандалщини или ексцесии. Освен това, процесът по сертификация е направен много лежерен и не задължаващ – ако решиш, че условията за теб са се променили, просто се отказваш и опитваш някой друг път. (усмихва ми се в стил „можеш да се откажеш – по принцип, но не и аз”).

Слушайки Петър разбрах защото този сертификат се казва Iron butt!
29 часа!!! Винаги съм си мислила, че съм „егати пича”, щом мога
да издържа около 8 часа шофиране, без прекъсване,
но по магистралите към Германия. С кола.

29 часа на мотор!!! Аз трудно изкарвам 29 часа без сън, без да съм на мотор…
Петър твърди, че моторът му е супер удобен за такова каране, но въпреки това – 29 часа!!!

Така или иначе си бил на мотора, защо не направи по-голям сертификат?

Не разрешават първият ти сертификат да е по-голям, за да не те провокират да правиш глупости 🙂

Та, влезнах в Швеция през онзи прословут мост Йоресунд, който от едната страна е 5 км. тунел, в средата на морето излиза отгоре върху изкуствен остров и продължава като мост към Швеция.

Влезнах в Швеция и чак тогава започнах да търся място за спане. Не бях резервирал нищо предварително, защото не знаех как ще съм с темпото на придвижване и затова правех всичко в движение – сега има интернет и не е никакъв проблем (едно от малкото предимства на глобализацията, наред с това българин в Швеция да си чати с румънец в Лондон, с когото се е запознал във Виена преди близо 9 години 😉 ).

Резервирах си хотел в Халмщад, който се оказа в средата на пешеходната зона и се наложи да наруша малко спокойствието на хорицата с моя двуцилиндър гръмогласен чопър.

Настаних се спокойно. Не бях нито изморен, нито схванат, нито напрегнат – съвсем спокойно си разпънах багажите – все пак след 29 часа път – и да е имало адреналин, той вече е минал 🙂

Без адреналин ?!+=?”=+%?
Iron butt – мъжете знаят защо 😉

Починах си, поспах, на следващия ден позяпах из града, като междувременно смених маслото на мотора, че вече му беше дошло времето, и продължих…

От Халмщад поех към Гьотеборг, по магистралата…

Като ти казвам „магистрала”, имам предвид основно мостове и тунели, като тунелите са главно в Норвегия между фиордите. За тях, тунел 20тина км е нещо съвсем нормално.

(магистралата около Гьотеборг)

(тунел в Норвегия)

Та, стана ми хладно по магистрала, спрях, свалих фотоапарата от врата си, сложих го на мотора, облякох се и потеглих… И на 110 км/ч. го видях как излита от мотора… Спрях, върнах се, намерих фотоапарата (на салата), но не намерих SD картата и ме е яд за снимките 🙂 Иначе, в Осло си купих нов апарат – същия.

Малко кисел продължих натам, но в Гьотеборг спрях в Hard Rock cafe, в Осло – пак там 🙂

В самото Осло останах два дни – да се разходя, да разгледам, а и да си почина малко. (второто спане по пътя).

Преходът Халмщад до Осло е „бебешки” в сравнение с първия – само около 500 км.,
вярно по магистрали, но пък вече има натрупана умора.
Разстоянието се взима за 4-5 часа. 

В Осло отседнах в доволно мизерен хотел – тясно, картонени стени, смешна закуска… В Норвегия, и като цяло в Скандинавия, за нашите разбирания, е ужасно скъпо. Много рядко можеш да намериш хотел под 50 евро на вечер. Всъщност, хостелите започват от 50 евро, така че от хотел за 50 евро, повече не може и да се очаква…

В Осло се опитах да намеря нещо, което по картите е обозначено като „стария град”. Ходя, гледам, търся, а то започва да вали, първо слабо, после все по-силно, а стар град няма! Когато попитах, се оказа, че има само гробище с римски развалини. Вече бях абсолютно подгизнал и се наложи да се суша с ютия от хотела – когато си с мотор, мястото е ограничено и не носех много дрехи 🙂

Разходих се из най-известния норвежки парк Вигеланд и безумните му статуи…

Въпреки, че паркът е с ненормални статуи, хората там са по-скоро нормални – не са студени, много топло се отнасят към всеки, много уважават личното си пространство, даже селата им са построени така – живеят далеч един от друг, и не се скупчват, но пак си помагат – нямаше случай да поискам помощ и да няма кой да се отзове. Дори тези, които не говорят английски (а те са наистина малко), идват, водят те за ръчичка и помагат.

Даже на едно корабче, на което не можеше да се плати с карта, ме качиха на доверие и разчитаха на моето съзнание да си купя билетче в последствие – след като пристигнем. И никой не провери – всеки вярва, че си добросъвестен.

Културата им на движение по пътищата, също е на завидно високо ниво – изчакват се, правят си път, няма свиркане, няма светкане… И карат много електрически автомобили (Tesla), защото тези коли не плащат пътни такси.

Единият ден в Осло отделих на музея на Кон-тики – аз съм израснал с историите за Тур Хайердал и Кон-тики и ми беше много интересно да отида там. Музеят се намира на полуостров Бигдьо, заедно с Кралските конюшни и няколко музея – музея на Кон-тики, музея на Полярните изследователи и музей, свързан с холокоста.

(нашият изследовател, наред с полярните 😉 )

На тръгване от Осло, ми се случи за първи път за това пътуване да изпусна мотора и да го положа на земята  – една трамвайна релса ме подлъга и понеже непрекъснато вали и е мокро, се подхлъзнах и подпрях мотора. Веднага един човек дойде да ми помогне да го вдигнем – изправихме го, сменихме няколко думи (оказа се моторджия 😉 )  и продължих.

Петър го разказва това, все едно е пропуснал стъпка от Дайчовото и я е наваксал
при следващия такт… Но моторът тежи над 300 кг и не е добре да ти пада на краката.
А как се изправя такова животно – представа си нямам!

От Осло тръгнах на запад към Ставангер. Пътува се през нещо като нашите Родопи, но е много по-стръмно, тесни пътчета, но хубави. Много приятно за пътуване – езерца, меки върхове, планински поточета – райски гледки.

Пътят от Осло до Ставангер е около 600 километра и се взима за 7-8 часа.

Това, което не се вижда от снимките е, че въпреки, че действието
се развива в началото на август, температурите там са падали до 8° през деня
и почти през целия път от Гьотеборг до „края на света” е валяло…

От един момент натам, дъждът спира да те впечатлява и започваш да различаваш степени на мокрото: „леко влажно”,”влажно”, „по-влажно”, „мокро”, „много мокро”, „подгизнало” и започваш да игнорираш всичко под „по-влажно”.

В Ставангер спах на палатка.

В Норвегия, по закон можеш да спиш навсякъде, стига да не пречиш на околните
и да не оставяш нищо след себе си – та, или намираш къмпинг или просто питаш хората.

От Ставангер продължих към Берген.

Разстоянието е около 200 км., но се пътува по фиордите и отнема 4-5 часа.

Предишния ден ме валя цял ден и оттам, до края, всеки ден ме валя.

А Берген е най-дъждовният град на света – 300 дни в годината вали – по улиците има вендинг автомати за чадъри 🙂

В Берген не можах да намеря нито хотел, нито дори хостел за цена под 150 евро на нощ, защото това е туристически град и хората там си карат летните отпуски. Затова в Берген, за втора поредна нощ спах на палатка. Този път, обаче, не я бях опънал добре, през нощта тя се намокри и на сутринта продължих мокър. През целият ден, на път за Мьолде, отново ме валя.

Преходът от Берген до Мьолде е само някакви си 500 км,
но се пътува по фиордите и отнема около 8-9 часа.

В Мьолде отседнах в хостел: горещ душ, сухо легло, разпънах си палатката в стаята да се суши… Кеф! Оказа, че не е страшно да спиш в хостел, защото дори да си на къмпинг, пак плащаш за всяко нещо (монетка за душ, такса палатка…) и пак го докарваш до 50 евро на вечер. А в хостела се оказа, че има и страхотна закуска.

След толкова много дъжд и мокро, започваш да цениш още по-силно току-що опечения хляб, яйце и норвежка сьомга – краткият път към седмото небе 😉

Петър разказа за местата, които е посетил: музеи, църкви, сребърна мина,
разказа за къщи, в които добитъкът живее на втория етаж, за покриви с растителност,
за всякакви интересни и странни неща, но тях няма как да ви преразкажа.
А и не искам: в интернет има предостатъчно информация – просто следвайте маршрута 😉 

От Мьолде продължих да карам нагоре, на север, към Тролстиген. Пътят през фиордите е много красив и много моторджийски – хубав асфалт, леки завойчета и невероятни гледки.

Караш, а очите и душата ти се пълнят докрай – не остава място нито за тревоги, нито за негативи, нито за дребнавости. И въпреки, че се изморяваш физически, не усещаш умората, защото се зареждаш психически.

Пътят към Тролстиген беше като в приказка, тайнствен – влизаш в мъгла, облакът се разделя пред теб, едва виждаш пред себе си, докато накрая се окажеш на върха на света…

Мьолде – Тролстиген: 2 часа серпентини в мълга.

Оттам по Atlantic ocean road, настигнах група английски мотористи и попътувахме заедно известно време. Пътят е много известен, снимат го навсякъде на фона на разбиващи се вълни (това е Атлантическият океан, все пак), много е красив, но за съжаление е дълъг само 6 километра и докато се усетиш, е свършил.

В Трондхайм се натъкнах на сборище от американски автомобили, разходих се и до Цитаделата…

За мен най-красиви обаче са наколните къщи…

Оттам, специално се отклоних 20тина километра от маршрута си, за да отида да се снимам с табелата на градчето Hell – малко, закътано градче, с три улици на кръст…

 („Ада” от заглавието 😉 Справка с речника установи,
че Hell на норвежки означава нещо от рода на „успех”, „успешен”).

Докато се снимах, бях оставил мотора на аварийки и два мотора спряха да ме питат дали всичко е наред 🙂

Като продължих на север, карайки съвсем по фиордите, стигнах до едно градче, наречено „Му и Рана”, където се оказа, че на рецепцията на хотела ми, работи българка. Този хотел предлагаше интересна услуга: всеки следобед, можеш да си сготвиш сам гофрети 🙂 – има смес, сирене (едно такова особено, черно), масло – всичко – готвиш си и си хапваш 🙂

Тук спрях, за да си купя зимни ръкавици – старите не ми бяха удобни и си купих още едни.

От България тръгнах с летни дрехи и ръкавици, но пътят на север минава през няколко сезона и колкото по- на север отивах, толкова повече дрехи обличах.

На 70 км от Му и Рана е Полярният кръг. Там има туристически център, странно наредени камъни и пирамидки и нищо друго – абсолютен пущиняк.

След полярния кръг, за малко пак да спя на палатка, но ми се размина. По принцип навсякъде има хотели и има къде да се спи, стига да си подготвен за цените им.

Оттам – към Лофотенските острови, които са били китоловни острови, а сега там организират разходки за наблюдение на китове. Бях въвел координати в навигацията, взе да мръква и gps каза „завий наляво” и завивам, стигам до някакво криминално място, навън вали, аз съм мокър, а хостелът – като от филм на ужасите – посреща ме човек, слаб, бавен, смуглест, с дълга бяла коса и сини очи – имаш чувството, че ей сега ще извади брадвата :). Дори не посмях да го снимам 🙂 Човекът се оказа най-обикновен водолаз 🙂 (демек – поредният хахо).

заради тази красота и това чакълче, положих мотора да полегне още веднъж 😉

На следващата сутрин – към китовете. Преди да се качиш на корабчето, за да търсиш китове, те вкарват в музея и ти разказват всякакви неща за китовете – включително разликата между кит, косатка и кашалот. Лятото, по принцип, не е най-подходящият сезон за гледане на китове, защото са много навътре и трябва много да пътуваш, за да ги търсиш. Освен това, те се гмуркат на 2000 м дълбочина (две хиляди!), за да се хранят и стоят по 40 мин. под вода, след което изплуват, дишат 5-6 минути и пак изчезват в дълбините на океана. Капитаните на корабите слушат кашалотите с хидрофони, защото кашалотите в главите си имат мощни ехо локатори, чрез които зашеметяват жертвите си. Кашалотът изключва ехо локатора, когато тръгне да изплува и по това капитаните разбират, че кашалотът идва :).

С корабчето влезнахме около 35 км навътре в открития океан и зачакахме.

Кашалотът изплува, подиша, завъртя се и изчезна.

На връщане имахме огромния късмет да видим семейство косатки, защото те по принцип не идват толкова близо до сушата.

Заради косатките закъснях за ферибота и той отплава без мен, та затова успях да пристигна в Тромсьо едва към 1:30 ч. през нощта. По пътя, пред мотора първо изскочи една лисица, после и заек, но и двете животинки бяха много пухкави, с голяма козинка. Не ми създадоха проблем, защото пътят се виждаше добре – по това време на годината там няма пълен мрак и това ми позволи да карам няколко пъти и през нощта.

Тромсьо, общо взето, е последната цивилизация по пътя към Nordkapp и извадих късмет, че спуках задната си гума там, а не по- на север. Гумите ми не бяха стари, но асфалта в Норвегия е много особен – много едър и много груб и съсипва гумите много по-бързо, но пък е по-устойчив на суровите атмосферни влияния и е с по-добро сцепление. Покрай смяната на гумата загубих още два дни – спуках гумата в 16:00 ч. и вече всичко беше затворено, на следващия ден, цял ден търсих гума и пак добре, че намерих – една-единствена. Цената, много ясно, беше като за „края на света” – 800 лв. – ако искаш 🙂

Колкото по- на север отиваш, толкова повече растителността се променя към изчезваща, не е толкова зелено, все е облачно, 9° е и изглежда сиво. Затова там се научаваш да се радваш на малкото: като слънчевите петна, например 🙂

По този път се натъкнах на лосове – много, на стада – отглеждат ги като домашни животни (вероятно, за да има кой да тегли шейната на дядо Коледа).

Последният хостел преди Nordkapp е в Хонигсвог – много моторджийско място – и Nordkapp е още само на 30 км нагоре.

От Тромсьо до Хонингсвог са само 500 км, но се пътува през фиордите, пътят отнема 7-8 часа.
Хонингсвог е последната нощувка на отиване.  

На Nordkapp има посетителски център, музей, кафе/ресторантче, снимки (ако се вдигне мъглата). Времето ми отпусна само 5 минути за снимки и после мъглата пак се сгъсти.

Мястото е много красиво и в мъглата виждаш как само крачка напред света свършва!

Паметникът е старият обозначителен знак (поставен от краля), а глобусът е новият.

Върнах се в хотела, взех си багажа и тръгнах обратно.

Не е ли много изморяващо това упражнение – толкова път, за 15 мин. на Nordkapp и една Джангурица на края на света – и пак на път? 🙂

Не, пътят не ме изморява, карането на мотор е повече танц, отколкото каквото и да било друго. Трябва да усещаш машината, да я владееш, да предвиждаш какво следва, с мотор е по-ангажиращо отколкото с кола, тук си навън, усещаш всичко, можеш да чуеш и помиришеш, за хората си човек, не си кола…

На отиване пътувах 14 дни – със спирането в Осло, китовете, загубеният ден за гумата в Тромсьо, и пак си беше бързане и имаше неща, от които се отказвах съзнателно.

Но получих това, за което бях тръгнал – видях, че мога да се справя!

На връщане се прибрах за 4 дни, като взех ферибот от Стокхолм до Полша и тези 10 000 км. пробег, които се виждат на снимките, са само тези, които аз съм карал, возенето на фериботи не го броя. Като абсолютна стойност, пътят е повече.

От Хонингсвог тръгнах право надолу, цепих през Швеция и спирах само за спане – карах по 800 км на ден, защото е равно и скучно и няма какво да се види.

Спрях за по-дълго в Стокхолм, за да разглеждам. Вечерта беше доста по-оживена и шарена от тази в Осло и определено Стокхолм ми харесва повече 🙂

На следващия ден с ферибот към Полша, от Гданск насам вече е познато и се чувстваш като у дома – топло, слънчево, е… и полякини… От там – във Варшава за преспиване и направо към София – за 18 часа си дойдох (от Варшава)  🙂

---

дописано на 3 декември 2015 г.:
100-тина дни след подвига, сертификатите вече са тук – малък и среден.
Страх ме е да попитам за големия…

---

Сухите числа:
Моторът е Yamaha XVS 1300, двуцилиндров, тежи 300 кг и харчи около 6 л/100 км.
Ако трябва да му дам “женско” описание – огромен, шумен и черен 🙂
Пропътува по шосе 10 000 км. за 18 дни – полегна два пъти и веднъж спука гума 🙂

Петър тръгна с малко дрехи, палатка, малко лекарства (аспирин), няколко консерви за зор-заман, телефон и навигация.

Тръгна с мерак и ентусиазъм, но без много шум. Предизвика себе си и остана доволен от резултата.

Това е от онези лични човешки постижения, които те зареждат емоционално за дълго време напред и ти помагат да продължаваш да преодоляваш, защото каквото и да ти сервира животът, ти ще можеш да му се усмихнеш и да му кажеш: „Ей, аз стигнах с мотор до края на света, това ли мислиш, че ще ми се опре!”.