Category: Емоции в проза

Тази пролет имах честта да гостувам като лектор на Стопански факултет на Техническия университет в София. Деканът е човек с голям опит, много знания, огромна душа и основната му движеща сила е добруването на любимия факултет в любимия университет. Гъвкав според възможностите, които му дава системата. Иска да издигне университета до нивото на добрите световни университети, в които има практика преподавателите да са хора от бизнеса. Прави го. Кани гост-лектори и се опитва да разчупва стереотипите. Приех поканата да гостувам с лекции на теми, свързани с „Управление на процеси“, с нескрит ентусиазъм. Не го загубих докрая на краткото си гостуване, но излезнах от там с много въпроси: Какво мотивира преподавателите? Какво ги задържа да работят с тази материална база? Как издържат физически и психически? Аз…

Continue reading

Днес е 12 април – Международен ден на авиацията и космонавтиката. Като дете харесвах този празник, защото ми даваше възможност да се възхитя на чужди големи мечти и още по-големи постижения. Като пораснах малко, реших че този празник трябва да стане личен и от 15 години вече, празнувам провъзгласеният от мен „Ден на мечтателите”. Ползвам този ден за преглед на мечтите в списъка, за планиране на следващото предизвикателство или просто за тихо възхищение от поредната постигната мечта. Днешният ден ще посветя на (не чак толкова тихо) възхищение от последното сбъднато начинание. Особеното на начинанието е, че е реализирано с усилията на цялото ни голямо семейство и това го прави още по-специално! Начинанието се казва „Домашни и индустриални системи за автоматизация“ и първата стъпка от него,…

Continue reading

Обичам да правя неща за първи път… Винаги когато правя нещо за първи път, научавам по нещо ново за себе си или си припомням нещо добре заровено старо. С помощта на първите пъти откриваме света, на малки стъпки, цвят по цвят, емоция по емоция. Цял живот. Не се страхувам от първите пъти, особено сега, на възрастта, на която е все по-трудно да намериш нещо, което никога досега не си правил и да го направиш за първи път. Много ми е странно като го казвам „на глас“, но наскоро за първи път… рисувах 😊 Усещането нямаше нищо общо с часовете по рисуване, в които мацаш на общо основание и после, пак на същото основание, те изтипосват да те анализират пред целия клас. Може би съм остаряла…

Continue reading

21-ви януари е чудесна дата да се родиш, особено ако си блог. 21-ви януари е по-близо до началото на новата година, отколкото до каквото и да било друго от нея и това го поставя в „Сезонът на големите обещания“. Ако си човек, обещанията са дадени на себе си, може и насаме… Ако си блог обаче, обещанията идват отвън, сливат се с празника за рождения ден и не могат да бъдат потулени след това 😊 На 17-я рожден ден на LeeNeeAnn се събраха част от най-старите и най-верни приятели. Разказахме си всички весели истории от началото на LeeNeeAnn, на Choku-Geri, как ни откри Mari-Ana, защо Контесата чете на детето само творби от мъртви автори и какво общо има с това сладкарница „Пчела“, къде се дяна K.I.S.S.,…

Continue reading

Щастието е, казват, в дребните неща… Да се събуждаш до влюбени очи и да заспиваш вечер в грижовни ръце… Да получаваш сила в слабостта и опора в трудни времена… Да кихнеш и да има кой да ти каже “Наздраве!”… Да счупиш нещо на хиляди парченца и да има кой да ги събере, за да не се порежеш… Да разсипеш нещо мърляво и да има кой да го избърше вместо теб… Да имаш с кого да помълчиш, загледан в… без значение къде, може и просто в празното… Да имаш съмишленик за щурите неща и търпелива подкрепа в (не)обикновените неща… Да има кой да събира парчетата и да заличава следите… Щастието се крие в споделения делник, в тишината на звездната нощ, в спомените за миналото и плановете…

Continue reading

Защо продължавам да имам блог, а не го зарязах, както направиха част от любимите  ми блогъри? Защо не си направих влог, подкаст или каквото е модерно в момента? По малко причини: Писането е моето нещо. Аз вярвам, че когато правиш нещо – за работа или за удоволствие – то трябва да ти се отплаща емоционално, трябва да ти харесва, да те зарежда и да те пали. Писането прави това за мен. Работата ми е нещо, което правя с удоволствие и което ми се отплаща емоционално. Работата ми предполага общуване с много хора, ежедневно, и ми осигурява трибуна, на която да се изявявам словесно. Казват, че съществува дебит на човешкото говорене и всеки изговаря определено количество думи. Когато си изчерпи дебита – млъква. Някои от вас…

Continue reading

Всяко нещо на този свят е опасно. А, ако са замесени хора, е дваж по-опасно… Влюбването е опасно… Искреното общуване е опасно… Мисленето – то пък, изглежда смъртоносно опасно… А хората не обичат опасностите, обичат да им е сигурно… Затова спряха да общуват истински, да се влюбват, да усещат и да мислят… И животът им стана един сигурен, спокоен и безопасен… Дали?

Continue reading

Облаците са олицетворение на живота. Отношението ни към облаците е олицетворение на отношението ни към живота. Когато над главата ти е надвиснал облак и той ти се струва най-черния възможен, не можеш да предположиш, че за този, който гледа отстрани, облакът може и да е розов. Този, който гледа от друг ъгъл, пък не може да те разбере от какви черни облаци се оплакваш. А може би, ако намериш сили да направиш крачка встрани, ще установиш, че погледнат от друг ъгъл, облакът наистина не е толкова черен, колкото ти е изглеждал в началото. Затова, когато видиш черен облак, винаги си казвай “Хм, това чудо все от някоя страна е розово, само трябва да намеря от коя!” и тръгвай да я търсиш 😉

Continue reading

Тъгата не е тежка, тя не потъва. Струва ти се, че е дълбоко дълбоко в теб, но всъщност тя стои отгоре и захлупва всяка емоция и те лишава от способността ти да усещаш… Колкото повече си плакал тъжен, толкова повече площ е заела тъгата. Идва момент, в който ти става трудно да плачеш, тъгата те е стиснала здраво за гърлото… От щастие се плаче лесно – то винаги намира начин да нахлуе и да избута тъгата навън, за да си проправи път за още повече щастие – както светлината винаги успява да пробие и най-дълбоката тъмнина…  И колкото повече плачеш от щастие, толкова повече място за щастие имаш.

Continue reading

През последните 15 месеца имах много поводи да съм много тъжна. Това продължи толкова дълго, че ми позволи да мина през всички агрегатни състояния на тъгата, да свикна с нея, да я приема и опозная до степен да мога да говоря за нея с любов. Мисля, че тъгата прави хората по-добри, защото преживяването на собствената тъга помага да разбираш по-добре чуждата. Това пък ни прави по-истински и в крайна сметка – по-щастливи. Само по-красиви не ни прави… Казват, че тъгуването е процес и изпращането на тъгата не става с едно щракване на пръстите. От опит потвърждавам и си признавам, че знаейки това, по-лесно приех присъствието ѝ в живота си напоследък – обнадеждаващо е да знаеш, че има край. Всеки минава през периодите на тъга различно,…

Continue reading

Миналата година, по това време, ви обещахме тази година да изядем две торти. Дано не сте ни повярвали, защото по нищо не личи да има дори и една торта, която чака да бъде изядена днес. Поне не и на този рожден ден 😉 . Сега, тържествено обещавам догодина да изядем три торти! Люлю, Контесата, Гери и Ник ще помагат – някои в правенето, други в изяждането. (Може пък някой от тях да се смили и да не чакаме цяла година… м?) Но най-вече те обещават да помагат с наглеждането на тийнейджъра, обръщането на внимание и благата приказка с него. Нали? Пожелавам си вдъхновена, пъстра и наситена блог-година!

Continue reading

Вдъхновено от любим Пирон. Благодаря, ти_си_знаеш_коя 🙂 Има хора, които са част от проблема. Има такива, които са част от решението. А има и хора-Пирони, които са там, за да не се разпадне сглобката и да се окаже без значение дали си част от проблема или част от решението. Те, Пироните, обикновено светят. Понякога със собствена светлина, понякога с отразена, но сиянието ти подсказва, че са там. Те, Пироните, не случайно имат големи и здрави глави – с тях слушат, разбират и пазят тайни. Да бъдеш Пирон е не лесно – всички се опират на теб и очакват да не се огънеш, да не ръждясаш, да не се пречупиш. И Пиронът обикновено се справя. Разбира се, те, Пироните, имат чувства. Понякога са тъжни, понякога изморени,…

Continue reading

Аз съм силна, супер силна, почти като супер герой супер силна, но не защото искам или защото ми харесва, а защото няма друг начин… И продължавам да съм енергична и ентусиазирана и да намирам начин да вървя напред – просто няма друг начин, но това поне ми харесва, защото това съм аз… И съм позитивна, успявам да остана позитивна, не знам как – вероятно отново защото това съм аз… Напоследък живея в черна, тъмно черна хроника и мисля, много мисля за смисъла, за пътя, за светлината… за приемането, прощаването и сбогуването… и понякога за смъртта. Казват, че за каквото си мислиш, това привличаш. Тя, смъртта, е основният режисьор на филма ми в последните 15 месеца и е тук, въпреки, че не мисля за нея. Затова…

Continue reading

Преди петдесет дни си отиде и майка.Година след татко. Твърде скоро, измерено в земно време…Празно е и тегаво…Не толкова празно, колкото се надяваше тя…Не толкова незначително малко празно, колкото се опасявах аз…Няма я от по-скоро, но тъгата по нея някак потъна в дупката, която остави татко и сякаш не я различавам и не я усещам…Всичките ми сълзи изтекоха по татко…Сухо е, затъкнато, задавящо…Тъгата иска време – да осъзнаеш, да простиш, да приемеш и да продължиш, носейки в себе си само хубавите спомени.И Светлината.

Continue reading

Преди 3 месеца татко си отиде.Беше най-топлият ден на ноември.Излезе на пазар, седна на една пейка и си отдъхна завинаги.В следващия най-хубав ден от ноември го погребах.Погребенията са за живите, казват, да се сбогуваш, да осъзнаеш и възприемеш… не става така.Искам всички да знаят, но не мога да кажа на всекиго.Душата ми е пълна с топлина и хубави спомени, но в нея зее огромна празнина.В добро настроение съм, но съм ужасно тъжна.Силна съм, но съм безсилна.Сънувам, но не спя.Не искам да плача, но не спирам.Знам, сълзите няма да върнат татко, но може да върнат мен.Почивай в мир, татко.

Continue reading

Виждали ли сте по-красиво и изящно творение на природата от това цвете? Аз май не съм… Да не говорим, че Восъчко разби и всякакви представи за време и пространство. То пристигна при мен на метла от канела и какао през пролетта на далечната 2015 г. и въпреки, че беше стояло в пликче цял ден и после Ники няколко пъти опита да седне върху него, да го смачка с раницата на фотоапарата и да го бутне под дивана, на него му хареса у дома, пусна коренчета и даже цъфна, разбивайки на пух и прах вещерското предупреждение „ще трябва да го чакаш 2 години докато цъфне!“. Восъчко, не само цъфна след точно два месеца, но и повлече крак – сега и от съседното клонче наднича цветче, а любимата ми вещица, която се оказа…

Continue reading