Category: Емоции в проза

Чакам този момент от толкова време, че дори не помня откога.  Моментът, в който книжката ще е в печатницата, поканите и плакатите ще са готови, мейлът на книжката ще работи, залата-мечта за представянето ще чака само нас с Дени и единственото, което ще трябва да направя е да поканя гости! Точно това ще направя! Каня ви на представянето на „Пухкава приказка”! Поканени сте всички, без изключения и без ограничения. Имам само две молби към вас. Първата е, да потвърдите присъствието си на мейла на книжката puhkava.prikazka@gmail.com най-късно до 14.12.2007 г. Втората ми молба е свързана със залата-мечта. г-жа Елена Кутева, Директор на Национален Фолклорен Ансамбъл «Филип Кутев», бе така любезна да допусне празненството ни в танцовата зала на ансамбъла, за което горещо й благодаря. Залата…

Continue reading

Карането на кънки на лед е чудесно семейно разтоварващо мероприятие за нелетателния сезон. Особено, ако се има предвид натоварената работна и учебна програма през седмицата, то неделното раздвижване е повече от задължително. Напоследък все по-често успяваме да си заведем и абсолютно начинаещи приятели, които се справят с новото си предизвикателство впечатляващо добре. Най-вероятно заради обясненията и показването. На последният ни „гост” толкова му хареса, че ми каза „Ти ме запали! С лед ме запали!” и вече не пропуска свободна пързалка. В началото на всеки хлъзгав сезон се заричам да напиша едно бързо и кратко ръководство за първи стъпки с кънки на леда и всяка година отлагам докато свърши сезона… и така 2-3 години вече. Ама стига толкова мълчание! Всъщност, пиша тази статия заради мъжете, запалени…

Continue reading

Като дете прочетох една фраза на Екзюпери: „Направи от живота си мечта, а после превърни тази мечта в реалност”. Тогава си мислех, че Екзюпери говори само за децата. После прочетох „Малкият принц” и установих, че май не говори само за децата. Аз отдавна вече не съм дете, поне на външен вид 😉 ,  но така и не можах да се отърва от особеното си отношение към мечтите. Особено към най-смелите и най-безумните (на пръв поглед) от тях. Някои мечти се превърнаха в осъзнати желания, а по-късно и в реалност! Други продължават да си живеят в дома на мечтите, спотаени в тайни недосегаеми скривалища. А трети пък са съвсем съвсем близо до сбъдването. Книжката за Облачето, с веселото заглавие „Пухкава приказка”, е повече от мечта. Тя е…

Continue reading

Ходил ли си в Алгум, м? Намира се в плачещата планина Иподор. За малко да стигнеш до там? Аз бях там. Добре, ще ти разкажа. Иподор е вълшебна планина. Алгум е самото й сърце. Пътят ли? Път до там има, но не се вижда с обикновени очи. Само тези диви самодиви дето вият снаги над нея и пият от кристалните й сълзи знаят как да го открият. Те ще те заведат до Алгум, но първо трябва ти тях да откриеш. Не ги търси. Напразно е. Никой не ги е намерил. Те ще те намерят. Откъде знаят, че си тръгнал за Алгум? Знаят. Те пазят Алгум и знаят всичко, защото само те могат да пият от сълзите. Защо плаче Иподор ли? Нали ти казах – тя…

Continue reading

!орту орбоД Наливам си кафе … почти в чашата. Правя си кафе. Ставам от сън. Отварям си очите. Събуждам се. Късно е. Мия си очите. Махам си очилата. Потеглям с колата. Паля двигателя. Качвам се в колата. Изключвам алармата. !нед ръбоД Вървя напред. Движа се назад. Гледам наляво. Виждам надясно. Гледам нагоре. Виждам надолу. Смея се. Текат ми сълзи. Бързам. Бавно. Знам къде съм тръгнала. Не знам къде отивам. Заспивам. Гася лампата. Лягам си в леглото. Обличам си пижамата. Рано е. !щон акеЛ Няма толкова омагьосан ден като вчерашния! 🙂  

Continue reading

на Крис Ангелите идват при нас с тяхната си Ангелска мисия – да ни помагат, да ни пазят, да бъдат около нас в най-важните моменти от живота ни, да ни дават сила, да ни показват посоката, да осветяват пътя ни. Да ни бъдат ориентир и критерий едновременно, да ни дават любов и да ни научат да обичаме – да обичаме тях, да обичаме тези около нас, да обичаме себе си. Да ни научат да бъдем по-добри! Да променят живота ни! Нашият живот и животът на тези, които са имали привилегията да се докоснат до нас. Ангелите носят радост, но носят понякога и болка. Любовта осветява пътищата, болката прокарва нови. Любовта ни кара да търсим, болката ни помага да намираме. Любовта променя животи, болката променя вселени….

Continue reading

Летенето с парапланер за мен е нещо, което едва ли може да се вмести като многоцветност в простата дума „специално”. Но пък по-точна дума не можах да открия. За всеки, полетял веднъж, летенето се превръща в нещо специално – е, за някои е по-специално специално, за други е обикновено специално, но въпреки това емоцията, колкото и да си пестелив при показването й, си е в теб и за теб, завинаги. Вълнувам се винаги – когато летя аз, когато лети друг за първи път, или не за първи път, когато гледам крилата в небето, когато чувам мелодията им, когато кацат, когато ги докосвам, когато ги скатавам и прибирам в торбата, когато ги разкачам от сбруите им… Винаги. Тази година имах още повече поводи за вълнение, защото…

Continue reading

Гневът ме прави да избухвам, от което се чувствам нещастна, което пък ме кара да се чувствам грозна, от което чувство ставам нещастна, а това ме разгневява… 

Continue reading

опит за притча Имало едно време една река. Всички твари живуркали в нея. Тя била чиста, но била мътна. Била бърза, но била бавна. В нея имало вирчета. Някъде не.  Понякога падала оттук-оттам. Понякога не. Реката била дълбока, но била плитка. Дъно нямала, но то било близко. Истината е, че реката си течала и изобщо не я било грижа за тварите в нея. Никой не можел да я спре. Някой искал. Тварите в нея оцелявали. Някои не. Повечето се оставяли течението да ги носи и преди да стигнат дъното се питали „Той защо не потъна?”, но било късно. Късно да изплуваш. Късно да удавиш другия. Късно да задаваш въпроси. Имало такива, които никога не усещали да потъват. Били кухи. Други потъвали. За кратко. В мрака…

Continue reading

В Сопот най-обичам времето, когато облаците се сгушват около слънцето и започват да му разказват приказки за лека нощ, сякаш искат да го убедят, че вече е време за почивка. Тогава то леко отдръпва част от топлината си от уморената от жега земя и облича на планината сиво-зелена раирана пижама. Планината на свой ред се приготвя да си отдъхне и като благодарност му изпраща уморени въздишки. Вятърът ги подхваща и ги превръща в рехави пухкави дантели, с които го забулва като с балдахин, за да му покаже, че планината е готова за сън и му изпраща облачна целувка за “лека нощ”. И така, лека-полека, слънцето се обвива в нежен сивкав здрач, който плавно се спуска към земята… Със заспиването на слънцето си тръгват и цветовете….

Continue reading

Обичам да колекционирам в съзнанието си звуци – уникални, такива, които няма как да чуеш в ежедневието и също такива, които са специфични и неповторими, но характерни. Нищо не разбрахте, нали? 😉 Преди близо година открих как звучи летящо крило (парапланер), колапсиращо крило, открих звука, който издават вървите на парапланера при изпълняване на фигури. Това са звуци, които не можеш да чуеш всеки ден, а чуеш ли веднъж – не можеш да сбъркаш или забравиш. Скоро добавих към колекцията си още два звука: · Свистене на “прашен дявол”. · Свистене на бясно пикираща лястовица. “Прашен дявол” е природно явление, при което топъл въздух от прегрятата земя тръгва да се отделя от нея (да не се бърка с “термика”). Ако мястото е равно и прашно, “прашният…

Continue reading

Имам “невероятната” способност да запеметявам чувства и усещания. Запечатват се в сетивата ми като снимка. Това често пъти ми помага – за изграждане на усет към нещо (крило, автомобил…), изграждане на преценка за поведение (на някой или нещо), формиране на нагласа, пространствена ориентация… Когато условията са сходни, това е изключително полезно, но при динамично променящи се и винаги нови условия, повече пречи, защото може да се окаже, че имаш само 2 секунди, за да възприемеш нещото, да го анализираш и да реагираш. Скоро ми се случи да ми попречи. Бях претрупана със запаметени усещания – разнородни и противоречиви. Страх, неувереност, запаметено усещане за (друг) точен момент на (друго) точно място, спомен за болка… Объркване на интуитивното със запаметеното… Замъгляване на ясната мисъл от прекалено многото…

Continue reading

И птица да си роден, това само по себе си не е достатъчно, за да пориш синевата.  И птица да си роден, първо трябва да се научиш да летиш.  И птица да си роден, пак плащаш цена за свободата.  Дори птиците се учат да летят – падат от гнездото, стават, но продължават да опитват и не се отказват. Всяко начало е трудно. Някои начала са по-болезнени от други.  Всяко нещо си има цена. Понякога я плащаш в началото, понякога – в края, а често пъти я плащаш през цялото време. Съзнателно или не.  Получаваш толкова свобода, за колкото можеш да си позволиш да платиш. Плащаш сам. Никой не може да плати цената вместо теб. Ако друг я плати – друг се научава да лети.   

Continue reading

Сигурно сте забелязали, че от едно известно време насам само за облаци пиша. Едва ли си мислите, че е случайно. Но може би не знаете истинската причина. Вероятно само предполагате… А и тя не е само една… Част от вълнението внесоха някои от вас, които вероятно в момента разпалено разказват на колегите и приятелите си за летенето през уикенда. Искрено се надявам да ви е харесало и да дойдете пак. Вие добавихте още емоции към и без това бухналата ми душа, но не се оплаквам, а ви благодаря. Никой не е умрял от хубаво, въпреки израза “умрях от кеф” 😉 Дори ви завиждам за емоциите. Това, което човек преживява преди първия си тандемен полет се случва само веднъж и въпреки, че след това се вълнува…

Continue reading

За 1 кг успех са нужни: · 150 гр. талант · 150 гр. упоритост · 150 гр. постоянство · 150 гр. последователност · 150 гр. положителна нагласа · 150 гр. готовност за жертви и компромиси · 100 гр. късмет Освен генетично вродената склонност към определени неща, в таланта включвам и възможността да намериш вярната цел, към която да се стремиш. Това е важно, защото със сигурност всеки човек се ражда с определени наклоности, но много често те остават неоткрити или недоразвити. Упоритост, постоянство и последователност изглежда, че се припокриват, но за мен те се допълват. Упоритост е нужна, за да не се отказваш от преследването на поставената цел. Постоянство е нужно, за да не намаляваш темпото, с което си започнал (не става дума да препускаш…

Continue reading

Фантазия. Приключение. Нещо различно. Нещо красиво. Нещо необичайно. Това са първосигналните ми асоциации с думата “Екзотика”. Ще кажете “Защото си жена!”. Не, въпреки, че съм жена, като чуя за екзотика си представям красива девойка по бананова поличка, бяла кожа, черна като абанос коса, зелени /почти изумрудени/ очи… палми, море… нещо, което не се среща по нашите ширини. Вчера видях и екзотична кола – някакъв понтиак с юнак със синя тениска вътре. И това беше екзотична гледка /понтиака, не юнака ;)/ за моите очи. Какво друго може да е екзотично според вас? Търся определение за екзотика, защото вчера Вождът на племето ми преформатира представите за екзотика. Мислех да публикувам разговорът ни 1:1, но той всъщност звучи почти несвързано, защото си пишехме един през друг, като през…

Continue reading

„Първо работата, после удоволствието”. Как да опишеш клише с друго такова – ами като кажеш: Клише, та дрънка! Не обичам клишетата, но случайно попаднах на блога на Влади Великов, където той се е заел да ги систематизира, организира, персонализира, анализира и т.н. …-зира. Похвална инициатива. Той ме замисли и ме подсети за ето това с работата – „Първо работата, после удоволствието” – не го харесвам, защото в момента точно работата ми е в повечко и ми пречи на писането ;). За жалост не мога да постъпя според онази руска поговорка „Эсли водка мешает работе, то бросай работу” и да зарежа работата 🙂 „Да съчетаем полезното с приятното”. Това определено ми допада повече, особено, ако полезното е за един, а приятното за някой друг… Знам, че…

Continue reading

Живеем във векът на комуникациите! Живеем? Комуникации? Глупости на търкалета. „Век на комуникациите” може би трябва да има нещо общо с общуването. Поправете ме, ако греша, но „комуникация” значи „общуване”, нали?  Да, само дето в този прословут век правим всичко друго, но не и да общуваме. Вярно – пишем си писма, дълги писма, все по-дълги и по-дълги, в които казваме все по-малко неща. Използваме букви, но не и слово. За емоции и дума не може да става. Вярно, писмата пристигат незабавно и не се налага да се тревожим дали лелката в пощата не ги е затрила нейде, дали получателят им не си е забравил ключа от пощенската кутия, дали ще я провери и кога… Сега знаем това. И какво от това? То по никакъв начин не подобрява…

Continue reading