Имам “невероятната” способност да запеметявам чувства и усещания. Запечатват се в сетивата ми като снимка. Това често пъти ми помага – за изграждане на усет към нещо (крило, автомобил…), изграждане на преценка за поведение (на някой или нещо), формиране на нагласа, пространствена ориентация…
Когато условията са сходни, това е изключително полезно, но при динамично променящи се и винаги нови условия, повече пречи, защото може да се окаже, че имаш само 2 секунди, за да възприемеш нещото, да го анализираш и да реагираш.
Скоро ми се случи да ми попречи. Бях претрупана със запаметени усещания – разнородни и противоречиви.
Страх, неувереност, запаметено усещане за (друг) точен момент на (друго) точно място, спомен за болка… Объркване на интуитивното със запаметеното… Замъгляване на ясната мисъл от прекалено многото информация за обработка и сравняване. Прекалено голяма нужда от пренастройка. Усещане за дискомфорт. Объркващ, смазващ дискомфорт…
Такъв коктейл може да ти прецака деня. И излитането. И кацането. И полетът…
Излитането е смешно, на полетa не обръщам внимание (все пак баира е малък, не мисля за летене, всъщност – за нищо не мисля, само презаписвам), кацам като анимационен герой – в облак прах, защото земята идва и без да я викам, ставам ухилена до уши, защото нищо не ме боли…
В такива моменти трябва да си спомня, че трябва да спра, за да се нулирам и рестартирам. Рестартът е лесен, но спирането за рестарт е трудно, защото се чувствам така, сякаш съм се предала…
Но аз не съм!
“Объркване на интуитивното със запаметеното” – такова нещо и на мен ми се е случвало и както казваш ти правилното в случая е да се направи рестарт. 🙂
@ albinos
Да :), за мен определено рестартът е правилната реакция, очевидно за теб също :), но предполагам, че има хора, за които това не е приемливо. Зависи от човека. Някои предпочитат да продължат веднага напред, за да не остават с негативни усещания. Предполагам, че такива хора по-трудно се “затрупват” с чувства и затова по-лесно заместват усещанията.
Чувала съм да казват, че ако направиш катастрофа с кола, трябва да продължиш да шофираш веднага, за да преодолееш неприятното усещане.
При мен не е така. Когато направих ПТП преди години ми трябваха 2-3 дни, за да се отърся и тогава продължих – т.е. първо рестарт :).
Същото ми казаха и за летенето – отново, за да преодолееш, но на мен почивката и рестартът ми се отразяват по-добре. 🙂 Небето няма да избяга и няма какво да ме откаже от него /поне не толкова лесно :)/
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Камъче #7: Приемете емоциите си!
Ако не дадеш рестарт, негативното усещане остава в “програмата” – скрито, но остава. 🙂
Моето мнение е, че при рестарта даваме възможност на “програмата”, докато се зарежда отново, да го изтрие или да го пренапише, вече с положителен знак.
О, да, Mari-ana, аз понякога без нулиране и рестарт просто не мога да продължа напред 🙂
Всъщност, ти си права – то по-скоро е презаписване с обратен (+) знак, отколкото нулиране 🙂