Летенето с парапланер за мен е нещо, което едва ли може да се вмести като многоцветност в простата дума „специално”. Но пък по-точна дума не можах да открия. За всеки, полетял веднъж, летенето се превръща в нещо специално – е, за някои е по-специално специално, за други е обикновено специално, но въпреки това емоцията, колкото и да си пестелив при показването й, си е в теб и за теб, завинаги.
Вълнувам се винаги – когато летя аз, когато лети друг за първи път, или не за първи път, когато гледам крилата в небето, когато чувам мелодията им, когато кацат, когато ги докосвам, когато ги скатавам и прибирам в торбата, когато ги разкачам от сбруите им… Винаги.
Тази година имах още повече поводи за вълнение, защото вече сме едно истинско летящо семейство. Това лято децата ни също вкусиха от дрогата, наречена летене ;), като подарък за рождения си ден, който вероятно ще помнят винаги. 🙂
Хареса им – излишно е дори да го споменавам.
Интересното е друго: Реакцията на хората. Хората не умеят да изслушват и не умеят да изразяват емоциите си правилно. Въпреки любопитството си и въпреки това, че те са попитали, бързат да ти кажат: „Вие сте луди, на такова не се качвам” ОК. Никой не отрича, че сме луди, макар че аз лично предпочитам думата „откачени” – по-красиво звучи: „Оня откачения се закачи и `фръкна”. А за „качването на такова нещо” – някой да ви кара насила да се „качвате на такова нещо”?!
Това е някаква болест, която не разбирам! Вместо да кажеш: „Браво, вие сте смели хора, ама мен ме е страх. То страшно ли е, всъщност?” и да чуеш отговора, да бързаш с квалификациите.
Другата неадекватна реакция, която ме смути повече, дойде от приятелките на голямата ни дъщеря. Тя се обади, за да сподели емоцията си, а отсреща се чу: „Ти луда ли си? Нормална ли си? Сега като се пребиеш ще видиш!” Дъщеря ми се натъжи до сълзи. Как да й обясня, че това по-скоро би трябвало да изразява загриженост и тревога, а не е обида! И най-вече – защо хората реагират неадекватно. Какъв родител ще стане от такова дете? Мога само да се опитвам да си представя как реагират родителите на такова дете на неговите постъпки и в каква среда расте, за да реагира по този абсурден начин.
Аз съм голяма, на мен не ми пука, че ме мислят за луда 🙂 Моята лудост е споделена с любимите хора, те са заразени безвъзвратно, а когато всички на едно място са луди, значи никой не е, нали?
Въпросът остава открит: Какво са виновни лудите, че на нормалните им е скучно?
П.П. Поздрав за всички мъгъли, на които им се лети:
I believe I can fly
I believe I can touch the sky
I think about it every night and day
Spread my wings and fly away
I believe I can soar
I see me running through that open door
I believe I can fly
П.П.П. Само трябва да прошепнете: „Уингардиум Левиоза” 🙂
Винаги съм изпитвал съжаление към хора, които ценят сивотата си.
Да, онова момиче е наранило детето ти, а това е лошо.
Но инстинктивно я съжалих. Ако още като дете не можеш да се зарадваш на тази древна мечта за летене, дори не покажеш страх… Колко точно трябва да ти е тясно, колко плосък трябва да е вътрешния ти свят?
Надявам се това да е било просто завист…
хахахахха…. като летях за пръв път и после два часа не слезе усмивката от лицето ми 🙂 … направо все едно се бях надрусал и не знаех къде съм…. в момента съм в абстиненция имам 4.5 час за последните 2 месеца .. и изперквам .
ами кажи на щерката, че е трудно да си различен, хората не те разбират, страх ги е от новото и непознатото, а ти .. ти вече мислиш на друго ниво … техните проблеми са вече “незначителни” видени отгоре … “мамка му аз бях на майната си и какво ме занимаваш с твоя счупен нокът … :-)”
🙂
Не е лошо да си различен 🙂 А що се отнася до децата, си мисля, че повечето страхове са им чужди и сега им е времето да правят такива неща. Само че аз имам друг проблем – теб не те ли беше страх докато децата ти летяха, защото аз умирам от ужас докато дъщеря ми е на коня. Много искам да се научи да язди (нашата семейна болест:), преодоля страха си от коне, но аз още не съм преодоляла своя за нея. Някакви рецепти? 😉
@едно пиле 😉
Благодаря за дозата оптимизъм 🙂
Наистина, вече не обръщам внимание на тези, които ме критикуват относно парапланеризма. Говоря за хвърчане само на тези, които го заслужават и на които им е интересно. 🙂
СТЕНАТА, прав си. Има хора, на които и да се опитваш не можеш да им го направиш цветно, най-много да загубиш от собствения си цвят. А аз държа на него 🙂 Такива хора са “causa perduta”, а аз не обичам загубените каузи 🙂
ЕП;),
щерката чете – ти си й кажи 😉
Не ми говори за летене – не съм летяла от 15 юли!!! МРЪН!
@LadyRider
Да, не е лошо да си различен, дори е животоспасяващо!
Рецепта не мога да ти дам, защото няма такава. Обяснимо е майката да се притеснява. Важното е това да не влияе на детето – да не му вменяваш твоя страх.
Има нещо в коментара ти, което ме смути /надявам се да е грешка в начина на изразяване/:
ТИ искаш тя да се научи да язди?!?!? А ТЯ какво иска? Щом я е било страх от коне, защо си я карала да язди? Мисля, че дете на 6-7 години, не е готово да се изправи пред страховете си с цел преодоляване, както това прави човек на 30 г.
Дали ме беше страх докато децата ми летяха? НЕ. Не ме беше страх, защото аз избрах на кого да поверя живота им.
Вълнувах се за тях и заедно с тях, защото помня собствените си вълнения.
Решението да летят беше тяхно. Никога не съм им задавала въпроса “Искаш ли и ти да летиш?”. За да съм сигурна, че решението е тяхно не ги пуснах да летят миналата година, а тази, защото миналата година аз бях като вулкан от емоции и нямаше начин да си наоколо и да не се повлияеш. Затова – отлежа им една година. Тази поискаха отново – и готово!
Летенето тепърва предстои – ако те го желаят.
завиждам ви! на цялото семейство.
а за страховете … и аз понякога се страхувам за сина си, но си напомням, че не сме безсмъртни :)))))
понякога, когато той се страхува, му казвам, че всички все някога ще умрем :))))
когато много ме е страх, не се насилвам – може би затова не съм се забавлявала с много неща, свързани с рискуването на живота – не толкова от страх, че ще умра, а защото човек все пак избира да прави тези неща за удоволствие, а аз не съм сръчен човек, пък съм и физически мързелив 🙂 така че не мечтая да скачам с бънджи, защото не ми изглежда забавно, бих летяла с парапланер или самолетче
не насилвам и сина си да преодолява страхове, които на мен ми се виждат смешни – когато и ако му дойде времето. а това че на мен ми харесват делтапланерите, не означава, че смятам, че трябва да харесват на сина ми
Лид,
именно затова съзнателно ги оставих да им “отлежи” мечтата да летят, защото са малки и се влияят от моите емоции. Исках решението са е наистина тяхно, а не само да си мислят, че е тяхно.
А летенето в тандем е най-мързеливото и безотговорно нещо на света 🙂 Искрено го препоръчвам на мечтателни мързеливи хора 😉
За завиждането… Завиждаш пак от мързел 😉 защото цяло лято не намери време да драснеш един мейл и да напишеш “Искам в Сопот”! Толкова ми стига, нали знаеш.
:-*
Ха ха, това ме подсеща за един стар виц:
Един човек се качил на покрива на камбанарията. Отдолу по улицата минавали Французина, Американеца и Българина.
Французина възликнал: Ейиии, тоя колко високо се е качил!
Американеца рекъл: А, как ли се е качил токова високо?
Българина пък рекъл: Лелеее, тоя ако падне от там …
Та, нашенското възпитание е малко или много сеирджийско.
А, колкото до страха няма нищо лошо в него. Чувал съм че парапланеристите го използват като естествен коректив на непрелконното желание за все по-далеко и все по-високо. Когато си завладян от такава силна емоция като летенето, спираш да разсъждаваш трезво и единственото, което може да те възпре да направиш “някоя глупост” е друга силна емоция като страха.
Двете трябва да се в баланс, а той е различен за всеки човек.
Така че, не се притеснявайте да се страхувате и да си го признавате. Нали знаете кои са най-добрите парапланеристи – живите и здравите.
ПП
А, знаете ли какво става когато желанието и страха се споят в здрава амалгама? – чудеса от храброст стават!
Познавам една славна девойка, която с блеснали очи и разтуптяно сърце казваше: ОБИЧАМ ДА МЕ Е СТРАХ!!!
Един поздрав за цялото ви летящо семейство с едно мое мнооого любимо парче:
http://www.youtube.com/watch?v=UPcp4yNEJu4
оо, komata
Благодаря ти!
Liberta е нещо, което слушам безспир :), много е красиво и ми е много любимо! Все се заканвам да преведа текста и все отлагам 🙂
А видя ли какво пише най-накрая?
НЕ МОГА ДА ЧАКАМ ДО ДРУГАТА ГОДИНА!!!
А ако знаеш как искам да се рея и аз на такъв плаж!
Те не идват от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук,
и виж – ето ги, литват над балкона с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.
А ний бутаме някакси, и жени ни ни влекат,
а ний пием коняка си в битов някакъв кът
и говорим за глупости, важно вирейки нос
или с израз на мъдра умора,
и изобщо, стараем се да не става въпрос
за рода на хвърчащите хора.
И е вярно, че те не са от реалния свят.
Не се срещат на тениса, нямат собствен фиат,
но защо ли тогава нещо тук ни боли
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от рода на хвърчащите хора?
Валери Петров
Както пее моят приятел Емил Билярски – “Обичам да искам да летя”.
А Зайчето с карираните уши ми каза, че искало да си похвърчи с децата ви :-).
Кома, благодаря ти за подаръка 🙂
Не се стърпях и го показах на всички 🙂