Понякога си толкова тъжен, че ти се доплаква…
А понякога си толкова тъжен, че единственото, което можеш да направиш, е да заплачеш с цяло гърло…
Но понякога си тооооолкова тъжен, че дори не можеш да заплачеш, разделяйки се с нещо любимо…
Снощи се разделихме с любимата си Хоротека.
Смяхме се, забавлявахме се, танцувахме, прегръщахме се и сякаш внимавахме да не използваме словосъчетанието „като за последно”, макар че то бе заседнало в гърлата на всички ни…
Неусетно, без дори да го съзнаваме, превърнахме свършващата приказка в легенда!
Легенда, която тепърва ще се предава от уста на уста, ще се разкрасява със спомени и емоции и колкото повече време минава, толкова по-цветна и по-колоритна ще става. А това им е хубавото на легендите – неподвластни са на времето.
Дори времето няма да е в състояние да заличи енергията, с която сме заредили това място. Това място, независимо от съдбата си, винаги ще носи нашия отпечатък.
Времето не би могло да заличи емоцията на срещите с великани творци…
…откритите нови приятелства и любови…
…калените в безсънни нощи, смях и танци, стари приятелства…
…висотите на бясно танцуване и физическа умора, до които сме стигали там…
Времето не може да изтрие стъпките на душите ни…
Времето може единствено да вземе откъснатите от душите ни страсти и емоции, и с помощта на тъгата и отронените сълзи, да ги запечата в диамантена стъкленица, която да превърне в копнеж…
…сетне да постави тази стъкленица на видно място, така че всеки път, когато изпитаме тъга, тя да се превръща в копнеж и да ни напомня, че легендата – това сме ние, че местата, на които пишем приказката, са преходни, но трепетите, емоциите, страстта, неудържимостта и любовта, които внасяме в тях, са вечни!
Разпилени диаманти:
Поли Паскова, Ива Давидова, Иван Дяков, Сестри Диневи, Трупата на Нешка Робева и самата Нешка!
Това е част от живота, но по-важно е, че има кой и какво да си спомня за нея (imho).
Така е, прав си, съзнавам го и въпреки това съм тъжна…