За народните танци – с усмивка: Умората

За никого, който е дори минимално физически активен, не е тайна, че умората (за да не кажа „болката”) е част от удоволствието. Даже, идва момент, в който измерваш удоволствието чрез умората. Вероятно не веднъж на въпроса: „Как беше репетицията/тренировката/…?”, сте отговаряли нещо от рода на: „Супер беше, каталясах” или „Много яко, всичко ме боли” 🙂

С напредването на уменията, обаче, растат знанията и възможностите, а с тях умората се развива, трансформира и ескалира – вече много по-бавно и с много по-сложни хорà стигаш до каталясване, но пък и каталясването придобива съвсем други измерения.

И така, за степените и висотите на умората ми беше думата 🙂

В началото, когато започнете да танцувате, най-много да ви болят коленете и да хванете някоя и друга мускулна треска. Коленете минават за 3-4 седмици репетиции, а мускулната треска, в последствие, се оказва като гъделичкане от паяче, в сравнение с това, което тепърва ще постигнете.

Колкото повече танцувате, толкова повече ви се танцува, толкова повече хорà научавате и толкова по-малко гледате отстрани. Така, лека-полека стигате до следващата фаза на умора, в която в един момент ви се приисква да седнете, защото си мислите, че повече не можете да стоите прави. И сядате. И край. Душата ви играе, тялото не мърда. И си мислите, че това е краят на света. Да, ама не е – това е нормално състояние за хора, които танцуват от има-няма 2-3 години 🙂

После, като потанцуваш още 2-3 години, виждаш, че това състояние е абсолютно временно и преодолимо – само трябва да пуснат вярното хоро и се изстрелваш на дансинга като куршум. После, като седнеш отново, се чудиш как си го направил, но докато си отговориш, пак си станал и пак си хукнал на хорото. Това е степента на умора, в която се чувстваш безсмъртен и непобедим 🙂 Това означава, че 4 часа танци в Хоротека могат да изплашат някой друг 🙂

И така, след още малко време трупане на думички в краката и мускули в главата, стигаш до следващото ниво на умора. То обикновено настъпва на 6-я час танцуване и е една идея отвъд физическите ти ограничения и умения – краката ти искат да седнат, кръстът ти иска да седне, ръцете ти искат да седнат, но мозъкът ти отказва с аргумента: „да сгъна тези мускули, за да те поставя плавно на диванчето?! – няма начин – забрави! Това усилие е непосилно!” и просто не сядаш. Направо си лягаш у дома, опитвайки се да разбереш дали всички части на тялото ти са там. Заспиваш толкова бързо, че отговорът „да там са, ама скърцат”, идва чак на сутринта (бел. автора: „сутрин” не е когато навън стане светло, а когато се наспиш, или, както обичам да казвам, „неделя рано сутрин към два). Тогава се събуждаш и със задоволство установяваш, че си като разглобен и че всяка точка на тялото ти те боли на правилното място 🙂

И си мислиш, че това е на ръба на възможностите ти и е всичко, на което си способен. Но отново грешиш. Апетитът идва с яденето, издръжливостта – с танцуването, а думата „умора” вече не присъства в речника ти. Тогава идва пълната наслада – танцуваш 6-7 часа, прибираш се свеж като краставичка, свършваш си това-онова, докато всички спят и полягваш ей-така, за малко. Наспиваш се бързо, отваряш очи и ти се струва, че си в рая – нищо не те боли… май… до момента, в който си даваш сметка, че някой те е сглобил грешно и не можеш да станеш, защото кръстът ти е на мястото на коленете и не се сгъва в тази посока 🙂

Това вече е битка на друго бойно поле. И единственото нещо, което убеждава мозъкът ти да те вдигне отново, е вроденият му нюх към предизвикателства и хъс за нови постижения 🙂