Иван Дяков в Клуб на Хорото

Иван Дяков гостува в Клуб на Хорото на 21.03.2012 г. Участието му беше едно прекрасно начало на дълго чаканата пролет. Въпреки, че рекламните плакати на Иван Дяков така и не пристигнаха и реклама на практика нямаше, Хоротеката беше пълна „до горе”. Имаше хора, които стояха отвън и чакаха всички с куверти да се настанят, за да видят дали ще остане място и за тях. А място наистина нямаше. За сядане и дума не можеше да става – дори място за чаша беше трудно да се намери. Но как да върнеш почитатели на българската народна музика и Иван Дяков – няма начин!

Иван Дяков пристигна със съпругата си малко преди 20.00 часа, но докато си настрои микрофоните и си направи пробите, пък после да се преоблече и приготви, не остана време за интервю в началото. Е, аз успях да се представя и да си резервирам първата му почивка. И използвах времето, за да мисля как да започна разговора. Няма начин да се подготвиш за такъв разговор предварително. Ако си много добре подготвен – изглежда изкуствено, ако си съвсем неподготвен, има голяма вероятност да се изложиш. Аз предпочитам да съм средно подготвена и да разчитам на чара си да предразположа събеседника ;), за да се получи истински и спонтанен разговор. И все пак – какво да попиташ човек, който е на сцената от 30 години, и е пял ли пял, та даже има и филм за него… Успях да измисля само един смислен въпрос 😉

Първата почивка дойде неусетно… Интервюто приличаше повече на разговор между приятели, които не са се виждали отдавна и имат да си кажат много неща, та затова скачат от тема в тема. Аз, разбира се, не се оплаквам 😉

Тъкмо благодарях на Иван Дяков за любезното съгласие да ми даде интервю и влезе съпругата му. Разговорът ни започна интересно и противно на нагласата ми, първият въпрос не го зададох аз…

Четете… 😉

Ама как издържате? – продължи тя.

Е, как – с мерак! – вметна Иван и се усмихна и аз се сетих за песен с подобно име 😉

Явно нашата издръжливост и мерак, са наистина впечатляващи, защото Иван Дяков ги спомена веднага след почивката и ги използва за повод да поздрави всички танцуващи.

Друго, което впечатли гостът ни, беше „страхотната положителна енергия, която блика от всеки един посетител, което ми дава сили да вярвам, че българщината я има и ще продължава да я има”.

Има ли нещо, което да сте искал да изпеете и да не сте успял?

Аз съм пял всякакви стилове, бил съм сватбарски музикант и съм пял всякакви песни. Не съм пял само поп-музика, защото тя като цяло ми е далече. Не, че не я обичам – обичам я – ама само нашата, старата поп музика, от онова време. Искал съм да пея италиански канцонети, но във времето, в което правех кариера, това не беше модерно по нашия край. Аз съм родом от Гоцеделчевско, а това е огромен район, огромна територия, която обича македонските песни и хората винаги са искали да им пея македонско. Едва ли знам всички македонски песни, но знам към хиляда песни (съпругата ми води статистика).

Та, навремето свирех в сватбарски оркестър – най-популярния в нашия край, като само аз пеех. По нашия край има много села, постоянно има сватби и всички искаха ние да им пеем и свирим. И се записваха и чакаха. И бременните булки – и те чакаха. Имало е случаи булките да не могат да дочакат, бебето да се роди и да пеем на кръщенето.

Най-много съм обикалял по нашия край и силата ми е в македонската песен. И родопско съм пял, и тракийско, но то не ми е силата. Даже сръбско съм пял. Само гръцко не съм пял и не искам и да пея. Като съм бил в Гърция, виждам, че те си пеят тяхната музика. Другите ни комшии – също – и затова фолклорът им са развива. Само ние се опитваме да угодим на всички, да правим от всичко и накрая се оказва, че не правим нищо. Дори американците, които нямат коренно население, пак взимат от индианските ритми и на тази база градят фолклор, защото знаят, че силата идва, когато се обърнеш към корените си.

Обнадеждаващото е, че вече има и млади хора, които заиграват като запея. И хубаво играят. Миналата година на един събор дойде от някъде една групичка млади хора, потанцуваха (ама страхотно танцуваха тези хора, та чак се питах от къде се появиха), потанцуваха, па се качиха на колите и изчезнаха. Още ги помня! (бел.авт.: Иван Дяков говори за Руми и компания 😉 ).

Когато клубовете по народни танци започнаха да стават популярни, в мен се върна надеждата за българския фолклор. Надявам се лека-полека да тръгне и тази инициатива – народните певци да имаме допир до хората от клубовете на такива места (визира Хоротеката) – защото фолклорът възпитава, той предава традициите, а с това и надежда за младите хора.

Фолклорът трябва и да се развива. Освен автентичния фолклор, аз обичам да създавам и авторски песни, които да носят послание, като „Син ми се жени”, „Дъще моя”. Вече избягвам да пея песни, които се пеят от много изпълнители, започвам да ровя и търся автентични песни, малко популярни и с неизвестна история – като „Кате, Кате” например.

Сега работя и в една друга насока – пробвам да видя как се получава – правя песни по емблематични стихотворения на наши класици – Славейков, Вапцаров… Направих „Прощално” на Вапцаров и мисля, че се получи добре.

Къде можем да чуем тази песен?

Все още не е издадена, защото е различна като концепция от другите песни – направил съм две такива песни, ще направя още и ще ги събера в албум. „Прощално” може да се види на любителски запис на официалния ми сайт.

Как ще се казва албумът?

Ще го запазя в тайна. 🙂 Ще издам само, че песента, която е кръстница на албума, е в по-особен такт, по-тежка е, различна е… Но ще я чуете след един-два месеца, когато излезе албума.

Накрая искам да направя едно уточнение: Иван Дяков пристигна в Хоротеката преди да е свършила репетицията на Чанове. Вероятно поради тази причина той остана с впечатление, че там сме само Чанове и по едно време поздравяваше само Чанове. В Хоротеката обаче имаше приятели поне от Фолклорика и Българско хоро. Казвам „поне”, защото аз само тях познах, но съм сигурна, че е имало и хора от други клубове, както и „обикновени” гости.

Та, моля, приемете тази статия като поздрав към всички, с които си поделихме емоцията в началото на пролетта.

До скоро и до тропкане!