Обичам септемврийското море, запазило страха на свойте юлски пълнолудия… Обичам септемврийското море, оплело в мрежите от морска пяна, лодки, пълни с тишина и онемяла страст… Обичам септемврийското море с въздухът, ухаещ на смокини, носещ пъргавата неизбежност на спомена за девствена любов… Обичам септемврийското море и сляпата тъга на неговия изоставен бряг… Не тъгувай море, не си отивам, аз и лятото оставаме тук, с теб…
Тъжна е съдбата на поета от луната цяла, ако е превзета. Не ги разбирам тез поети дето пишат стихове превзети при вида на пълната луна, вместо да се изправят на крака и да прегърнат хубава жена. (а, казват – изгрее ли луна – хубава е всякоя жена, па макар и само до сутринта) 🙂 Аз да си призная, изгрее ли луна, гледам да си трая, че казват още – от всички най-красива била мълчаливата жена 🙂
Семинар. Поредният. Ден първи. Скука. Не се виждат никакви хора и автомобили. На рецепция ни уведомяват, че в хотела вече са се настанили някакви мрачни и намръщени субекти, представящи се за хореографи. В хотела е толкова тихо, че се чуват мислите на камериерката, която почиства съседната стая. Събрахме се за първа репетиция, направихме две-три чупки в кръста и се прибрахме по стаите. Вечерята от 19:00 мина при пълно мълчание – хората седнаха кротко, изядоха си компота, изпиха си водата и си легнаха в 22:00 ч. До края беше все така – тихи, скучни, неусмихващи се мрачни хора, които едва дочакаха да си тръгнат, за да не се върнат никога повече… И тъй, против уроки, мога да си бая още дълго, но мисля, че схванахте идеята….
Ако ние, хората, виждахме само с очите си, нямаше да ни бъдат дадени никакви други сетива…
Не се колебай да се изправиш срещу вятъра – най-много да полетиш…
Ако можеше да бъде разказано, нямаше да бъде написано! Прочетох това изречение преди много време, но го разбрах едва преди година, когато за първи път срещнах „Фиданките”. Оттогава досега, понятия като „приятелство”, „емоция”, „грижа” разширяват смисъла си и добиват нови стойности… Оттогава досега не спирам да научавам нови неща – за света, за живота, за себе си… Първото нещо, което научих, бе правилото „Каквото стане във Видин, си остава във Видин!”, но заедно с него разбрах, че каквото почувстваш във Видин – то задължително си тръгва с теб и продължава да запълва съкровени кътчета в душата ти още поне цяла година напред – до времето за следващата среща… А всяка следваща среща носи в себе си всички цветове от спектъра: Има кристално синьо, бликащо от щастливи…
