Десети юбилеен национален семинар по български народни танци и хорà Чанове` 2016

Семинар. Поредният.  Ден първи.  Скука.

Не се виждат никакви хора и автомобили.
На рецепция ни уведомяват, че в хотела вече са се настанили някакви мрачни и намръщени субекти, представящи се за хореографи.
В хотела е толкова тихо, че се чуват мислите на камериерката, която почиства съседната стая.

Събрахме се за първа репетиция, направихме две-три чупки в кръста и се прибрахме по стаите. Вечерята от 19:00 мина при пълно мълчание – хората седнаха кротко, изядоха си компота, изпиха си водата и си легнаха в 22:00 ч.

До края беше все така – тихи, скучни, неусмихващи се мрачни хора, които едва дочакаха да си тръгнат, за да не се върнат никога повече…

И тъй, против уроки, мога да си бая още дълго, но мисля, че схванахте идеята. Заменете сега „никакви” със „стотици”, „мрачни и намръщени” с „ведри, усмихнати и лъчезарни”,  „тих” и „тишина” с „шумен, разгорещен и звънлив”, „скучен” с „неистов смях до сълзи и плочки на корема”, сетне обърнете всички отрицателни изречения в положителни и може би, само може би, ще получите представа за 1/100 от заряда, емоцията, смеха, забавлението, уникалността и неповторимостта на десетия ни юбилеен семинар!

Местата, на които се провеждат Чановските семинари и събори, нямат географски измерения, а само пространствено-енергийни.

Представи си място, на което отиваш с притъпени от градското си офисно ежедневие сетива и всичко, което имаш са двете ти очи. Постепенно очите ти се затварят и установяваш, че те са последното сетиво, от което имаш нужда, за да виждаш и възприемаш случващото се около теб. Енергията около теб започва да се натрупва. Първоначално е неконсистентна, объркана, неориентирана, хаотична, но постепенно започва да се смесва и изравнява, започва да расте и да завладява пространството, да те обгръща, като предизвиква сетивата ти да се отварят, още и още. В следващия момент, енергията вече е с обща пулсация, която ескалира постепенно, до момента, в който избухва до степен на пречистване –  сетивата ти са се разпънали до краен предел и вече не поемат, а са започнали да излъчват – излъчват неконтролируема радост, непринуденост, необузданост и дивашка свобода. Вече не си сам, няма начин да се чувстваш сам. От душата ти струи светлина, която озарява мраморните великани.

Вече близо десет години танцувам, знам десетки хорà и стотици стъпки, но едва на десетия юбилеен семинар научих истината за доброто българско хоро!

Доброто българско хоро има само три фигури и те не зависят нито от тактовия му размер, нито от фолклорната област, нито от произхода, нито от старостта и автентичността му. Фигурите винаги са едни и същи и винаги се повтарят в точно тази определена последователност. Зависят може би, единствено от музикалните инструменти, на които се изпълняват и може би от душевността на танцуващите. Може би…

Фигурите са съвсем простички…

Първа фигура – зареждане. Започва бавно, спокойно, тежко, близо до земята, свързано със земята, черпещо от земята…

Втора фигура – натрупване на енергия. Растящо, разтварящо се, вдигащо поглед нагоре, устремяващо се към небесата…

Трета фигура – взривяване. Освобождаване на душата за полет…

Зурните карат душата ти да трепти, да се отделя и да полита, а ритмичните звуци на тъпана държат здрава тънката нишка, по която душата ти намира пътя обратно…

И семинарът ни беше такъв: само три фигури – сляти, плавно преливащи се, пулсиращи, взаимно допълващи се, изригващи, завладяващи, обсебващи…

Не съм имала толкова емоционално наситена и зареждаща седмица от години!

Ден първи: събиране, настаняване, струпване на Чанове – щастливи срещи със стари приятели и още по-щастливи запознанства с нови такива. Много танци, много смях, доста Фръц и неприлично големи количества ГУШ.

Ден втори: Брезнишките „баби” 🙂 „Баби” е в кавички, защото на практика сред тях имаше и млади жени и девойки 🙂

Дойдоха ни на гости, попяха ни, направиха 4-5 вида баници (с картофи, с ориз и лук, с яйце и сирене, с орехи и кой-знае още с какво), сготвиха кус-кус и халва и си тръгнаха по живо, по здраво.

Преди това дадоха на мало и голямо да се опита да меси…

Кус-кусът не беше лош, но повече ме впечатли продължителността на приготвянето му (нещо от порядъка на няколко месеца!).

Халвата обаче беше греховно вкусна! Тържествено обещавам, ако се докопам до рецептата, да я споделя и с вас!

Преди да си тръгнат, жените от с. Брезница ни показаха стар сватбен обичай, който днес се изпълнява с приблизително същото старание единствено в с. Рибново.

Трудно ми беше да разбера докрай цялата символика на ритуала, та се наложи да питам доц. Гаров на петъчната му лекция.

<Отварям скоба:> доц. Гаров – хореограф и преподавател – енциклопедичен, атрактивен, колоритен. Официално се водеше „гост-хореограф” на семинара ни, но на практика, след първия час нито един човек няма шанс да се чувства гост сред Чанове! <Затварям скобата>.

Та, за ритуала: Брезница е село със смесени традиции – като гледаш облеклото на хората и сватбения ритуал, виждаш по много от всички вероизповедания. Ритуалът, честно казано, ме смути, малко обърка, а на моменти се чувствах изплашена и изгубена. По тези земи, сватбата продължава три дни, като се ходи по гости и се яде и пие, а въпросният ритуал се изпълнява на третия ден. Смисълът му е, девойката да “остане” в дома на майка си, а в дома на младоженеца да влезе невеста.  За тази цел, полагат девойчето да легне и го маскират до неузнаваемост – за да скрият красотата и радостта, да изглеждат кахърни, та злото да ги подмине и да не застраши щастието на младото семейство.

Та, слагат девойката да легне и започват (против уроки) да я мажат с помади и облепят с шарени станиолчета, като, в оригиналната версия, й залепят и очите. Младоженецът идва, взима си я, води си я у дома и там й измива очите с мляко. Преди това, в ръцете на булката са поставили огледало, в което тя символично оглежда душата си, защото очите й са залепени.

На третия ден след сватбата, булката се връща в дома на майка си – или по-точно – идва на гости и там играе последното си хоро. В миналото, омъжените жени, не са играели хоро. Хорото е било за неженени девойки и мъже.

Тук, вероятно, е моментът да благодаря на еманципацията, защото ми е дала две неща, които харесвам и не бих върнала – шофьорската си книжка и Хорото!

Така, докато осъзнаем емоциите покрай брезнишките баници и халва, настъпи ден три.

Перфектната репетиция с „шопска сюита” на Миленка и Логодажко хоро, поставено от доц. Гаров, последвана от перфектната неописуема вечер.

Ден четвърти: началото на най-дългата нощ в годината: четвъртък срещу неделя! Това беше моментът, в който загубих представа за време, ден/нощ, час, дата и още се питам кога стана неделя следобед!

Денят бе под надслов „Един ден от миналия век в с. Добърско”.

Положителните емоции, независимо от произхода си, имат едно свойство: когато се настанят в душата ти, те я издуват и разпъват и колкото повече от тях пускаш в нея, за толкова повече има място и преливането им навън, всъщност тече навътре!

И така, с пълни, но жадни души, на сутринта тръгнахме към Добърско.

Там се запознахме с прословутите Добърски баби, които са единствените живи хора, обявени от ЮНЕСКО за културно наследство.

Самите баби ни бяха подготвили песни, показаха ни сватбена традиция (явно на всички им се жени ;), ама не си признават), пред очите ни заплетоха гайтани, танцувахме с тях, те пяха с нас, ние им се възхищавахме, те ни се радваха.

Облякоха си кум и кума, връчиха им ракийка и феруглица и ги пуснаха да водят хорото.

“Феруглица” е името на байрака, който се шие в четвъртъка преди сватбата и се качва на най-високото място в къщата, за да се види отдалеч, че там ще има сватба.

Платът е червен и символизира морала на булката. По принцип. Но, както се пошегува баба Смилена, “в днешно време, всякакви цветове има 😉 “. Като се окачи феруглицата, свекървата тръгва из селото да кани сватбари, като им подарява китка. И ние получихме “покани” 🙂

Феруглицата се разваля следващия четвъртък, като младоженците изяждат ябълките (които принципно символизират плодородието в семейството).

(награда, за който познае коя песен пеят бабите и мъжкия хор 😉 )

Встрани къкреше боб, телешко варено и качамак, а бабите донесоха най-различни видове баници и питки! Беше непосилно да опитам от всичко, но всичко, от което опитах беше невероятно вкусно.

В този ден, нито едно сетиво не остана недокоснато и незадоволено!

И не само в този ден… Всяка вечер ни гостуваха различни състави, но се оказа, че всички знаят една и съща песен ;)…

… а в петък пък, нашите моми и ерген, се премениха в пъстри носии…

Някъде в средата на дългата нощ на четвъртък срещу неделя, на семинара пристигна и професор Николай Цветков… Това отвори чисто нова емоционална страница в приключението, наречено “семинар”.

Това е човекът, от когото никога няма да мога да науча нито едно хоро! По една много проста причина: когато той започне да танцува, аз изпадам в унес, способността ми за наблюдаване и запаметяване се изключва, а възприятията ми се пренасят в друго измерение.

Когато този човек започне да танцува, душата ми хуква през поляните, пълни шепи с планинска вода и си играе на дъжд…

… дори планината заиграва самодивското си хоро…

Съвсем очаквано, най-дългата нощ завърши с химна, „многая лета” и пищна заря, която беше в абсолютен унисон с превъзбудата, изпълваща пространството.

Аз знам: Нито една секунда от това преживяване нямаше да бъде възможно без Миленка и Коце, Бени и Севдо, Киро и Танчето!

„Благодаря” е красива, но бедна дума, да изрази това, което преживяхме. Вярвам, че това, което наистина им казва „благодаря” са хорàта, които изиграхме, песните, които изпяхме и усмивките, с които ги затрупахме.

Имаше торта, много ясно…

Имаше подаръци, грамоти, снимки…

Роди се и нов вътрешен фолклор: певческо-танцова формация „Докторите” и тематичното им парче „Докторе, докторе”, което ще кънти в главата ми поне до 19-я семинар.

И накрая, но не на последно място, крилата фраза на Кирчо Кирчев: “На тая глàва, крàка да нé си!”. Защо ми го каза, за (някои от) вас ще си остане тайна. Който беше – знае 😉

И да, има не разказано и не изказано, но е преживяно и запомнено и тепърва ще се превръща в чановска легенда!