Ще се видим пак следващото лято…

Сезонът започна слабо тази година… Като се има предвид, че вече е средата на юли, а времето още е хладно, друго не можеше и да се очаква. Затова и тук още го броим за „начало на сезона” – белким се раздвижи през август. Слабата активност създава усещането, че хората са се посвили, като че ли смятат лятната почивка за лукс, а луксът за излишен разход и гледат да не шават много-много насам-натам – да не харчат на халос пари. То и „слабо” не е точната дума, защото хора идват, ама за по ден-два, най-много за три нощувки остават. Стават сутрин, закусват и тръгват да обикалят забележителностите из района. А в нашия район не е като да няма къде да отидеш – докато видиш Перперикон, Скалните гъби, Татул, Утроба, Дяволският мост, Вишеград и тя седмицата си заминала…

Точно си мислех, че лятото ще е пълна скука и си пожелавах някакво разнообразие, и ето че в странноприемницата пристигна едно семейство с резервация за цяла седмица и весело съобщиха, че чакат още хора. Страхотно, ще има работа и денем, не само сутрин и вечер. Семейството се оказаха миролюбиви, спокойни, усмихнати и яшни хора, приятели на шефа, на жена му, на главната готвачка… Стана ясно, че от повече от пет години насам идват тук всяко лято и винаги отсядат в една и съща стая. (За радост, новата мебелировка на хотела и „тяхната” стая им хареса 🙂 )

Това, което стана ясно едва по-късно беше, че покрай тях винаги е весело и този път нямаше да направи изключение…

Междувременно, съвсем на принципа „внимавай какво си пожелаваш”, от някъде се изсипа една банда баби с деца, която вдигаше толкова шум, че се молех хотела да не падне и гостите да не се разбягат през глава… То, във веселбата и шумния смях няма нищо лошо, но когато децата са около 5-6 годишни, а вече общуват нецензурно помежду си, пищят и крещят, вместо да говорят и блъскат с крака, вместо да ходят, започваш да се питаш колко добре си с нервите и докога ще издържиш да ги обслужваш любезно, въпреки че очевидно пречат на гостите и не могат да познаят доброто възпитание, защото не са го виждали и на картинка. После виждаш таткото – виден (защото се вижда и чува отдалеч) високопланински джентълмен (дивак) и внезапно се сдобиваш с отговорите на куп въпроси от рода на „защо сме на това дередже” и „накъде отива света” 😉 Когато обаче си „обслужващ персонал” си държиш отговорите за себе си, усмихваш се и си вършиш работата самоотвержено!

Но да се върнем на любимата ми компания… Семейство К.С. се оказа доста поспаливо – всеки ден ставаха към 11 и до 12.30 още пиеха сутрешното кафе.

Така направиха и в понеделник. Измъкнаха се от леглата, поръчаха си закуската и подхванаха сладка приказка на кафе. Очевидно чакаха приятелите си, защото извръщаха глави към всяка кола, която влизаше на паркинга на хотела. Поне едно време нечий телефон извъння и оглеждането спря. Стана ясно, че компанията ще се забави поради … какво? Запалване ли? Пожар? ПОЖАР? На бензиностанция? На коя бензиностанция… къде… как… и сега? Ааа, ще дойдат, ама ще закъснеят…

Да ти се запали колата, двигателят да лумне в пламъци като вдигнеш капака, насред паркинга на натоварена бензиностанция в Бургас, посред летния сезон – е, това е нещо средно между късмет и карък. Карък, защото очевидно колата (която госпожа К.С. галено наричаше „кочина”, иначе Рено Еспас) е за ремонт, късмет – защото не се е запалила в движение с трите деца вътре…

Сега вече всички зачакахме с трепет развоя на събитията…

Семейство С.АУ. дойдоха превъзбудени и изморени – колата без климатик, все още покрита с белия прах от пожарогасителите, децата жегясали и изнервени…

Седнаха на чардака, поръчаха бира и заразказваха…

Колата взела да прекъсва в движение и се запъхтяла в задръстването. Добре, че г-н С.АУ. разбира по малко от двигатели, та усетил, че нещо не е наред и спрял. Ама спрял къде – на бензиностанцията. Добре, че се е съобразил да спре встрани – на паркинга, далеч от колонките, че иначе сега по новините щяха да го дават и накрая пак някоя чуждестранна революционна организация виновна щяха да изкарат…

За техен късмет, шефът на бензиностанцията бил там, та настанил жената и децата на сянка, донесъл им студени напитки и се опитал да ги успокои от преживения ужас. После изтеглил колата до сервиз, където свързали климатика накъсо, колкото колата да се движи и семейство С.АУ. се задвижило насам. Изглеждаха толкова изморени, че очаквах да паднат и да заспят на пейките, а те, представете си, извадиха две тестета карти и започнаха да играят „канаста”. Играха сравнително до късно. Легнах си малко след тях – някъде след полунощ трябва да е било.

Точно бях заспал хубаво и телефона на хотела зазвъня на пожар …  (опс, грешка на езика, тази дума е забранена 😉 )

Погледнах часовника – 1:30 ч. !!!! Оф, ужас, тия хора не спят ли, какво искат сега! Кой звъни?

…

(следва продължение)