Аз съм щастлив човек и имам късмета животът да ме среща с феноменални хора.
Отдавна искам да ви разкажа за един от тях, но всеки път, когато се опитам да започна, буца застава в гърлото ми и ме души… в същото време знам, че той би казал „Давай, направи го“.
Невероятно е как е възможно да чувстваш липсата на човек, когото почти не си познавал, човек, до когото си имал възможност едва да се докоснеш. Дори не искам да си представя дупката в душите на близките му хора…
За такива човеци се разказва трудно…
Познавах такъв човек и не спирам да му се възхищавам и да си спомням за него. Липсва ми начинът, по който ме караше да се чувствам – извисена, значима…
За пръв път го видях на сцена в далечната 2007 г. и съм сигурна, че го изненадах, излизайки на сцената под звуците на бурните аплодисменти, с огромен букет цветя, който… не беше за него. Сигурна съм, че е запомнил този миг, но сега знам, че ден след това ми е простил. Вероятно заради начинът, по който бях усетила спектакъла му и заради начинът, по който го бях претворила в думи… Девет години по-късно разбрах, че никога не ми е бил сърдит…
Разбрах, че ми е „простил“, ден преди 10-тата годишнина на този блог, и 5 години след като той бе отишъл при ангелите. Това за мен бе ден, в който за пореден път се питах „Има ли смисъл да продължавам да пиша?“, „Чете ли тук изобщо някой?“, „На кого му пука?“.
В този ден, той беше там – на пред-премиера на спектакъл, създаден от негови ученици… И тогава, негов близък човек започна да цитира почти дословно пред мен онзи текст за онзи спектакъл – нещо, писано преди 9 години! Дори аз самата не помнех наизуст този текст… Бях изумена и вцепенена, за 5 секунди през мен премина мисъл да избягам, да извикам, да се разсмея, да се разплача, що-пък-просто-да-не-припадна…
Думите, които стигнаха до съзнанието ми тогава бяха „Знам този текст наизуст. Андрей го харесваше и ме караше да му го чета на глас. Прочела съм го стотици пъти. Не си допускала, че с писането си влияеш на някого, нали?! Не подозираш всъщност на животите на колко много хора влияеш“…
За първи път се осмелявам да споделя това. Разбира се, в този ден реших, че ще продължа да пиша…
Андрей беше човек-Вселена. Той можеше само с един жест, дума, усмивка да те направи владетел на целия космос.
Няма да забравя „Класиците на българския танц“ – зала 1 на НДК тръпне в очакване, насядали сме по местата си, Андрей върви бавно към пулта си, вижда ме сред тълпата, обръща се и се връща. Моментално се изправих на крака – не можеш да стоиш седнал, когато Андрей се движи към теб… Тогава осъзнах, че цялата зала го следи с поглед… Той се приближи, подаде ми ръка, приведе се, целуна ми ръка и си продължи… Залата вече гледаше мен, но аз бях на два метра над нея и продължавах нагоре.
Такъв беше Андрей – извисяваше хората, до които се доближеше, правеше ги по-добри, даваше им вяра и сили да продължават напред и нагоре. Е, сигурна съм, че тази му дарба е работила и в другата посока, но аз имах щастието и честта винаги да съм от тази ѝ страна.
И сега, в моменти на съмнение си казвам „Пиши, има смисъл, ако не заради друг, заради Андрей го напиши“.
Такъв e Андрей – човек-вселена!
Пазим те в сърцата си, Великане!