И двете, но второто повече. В много черти от характерите на хората наследствеността оказва огромно влияние, понякога дори нанася големи поражения. Това обаче не се отнася за решителността ни в собствения ни живот и способността ни да взимаме решения, касаещи нас самите. Разбира се, не съществуват изолирани решения. Всяко наше действие или бездействие води след себе си последици, които засягат нас и околните ни.
И докато таланта е генетично заложен (вроден или наследен), то способността и готовността да взимаме решения се учи. На това ни учат родителите ни, а ние учим своите деца. Ако ние сме нерешителни хора, можем ли да направим децата си различни – решителни и дейни и да оставим собствения им живот в собствените им сигурни ръце? Да, можем, но само ако открием и осъзнаем грешките, допуснати от нашите родители и ги избегнем при възпитанието на собствените си деца.
Кое е това, което наричам “грешка във възпитанието” и което изгражда нерешителни хора? То не е едно нещо, изолирано, а е комплекс от обстоятелства, фактори, действия, респ. бездействия, възприет маниер на поведение, които е трудно да бъдат ясно разграничени, но ще опитам.
Прекалената грижа за подрастващото дете.
Ако сте до него на всяка негова крачка в буквалния физически смисъл, то спира да мисли. Това няма нищо общо с умствените му възможности. Често пъти, умни мъже и жени стават уникални учени и отлични професионалисти, но като влезнат в магазина не могат да вземат елементарно решение – коя блуза/ сирене/ кафе/ хляб… да си купят, защото не са научени да го правят.
Пресилено е, но и не съвсем. Това е описание на проявлението на нещо, което човек носи като бреме върху себе си – Нерешителността си! През целия му живот (съзнателен и несъзнателен) някой е бдял над него – родител – единия или и двамата – грижел се е всичко да му е наред, за да може да учи спокойно и да се развива. Нещо повече – помагал му е в ученето – учел е с него, писали са заедно домашни чак до горните класове, чели са един урок напред, за да е подготвено детето и новата тема в училище да му е позната и да не го изненада.
Може би това е перфектното детство и юношество – без взимане на решения и без изненади. Но в живота не е така – в живота всеки ден е пълен с изненади, които често изискват мигновени решения, а такова дете не е подготвено да ги вземе. Това, естествено, не е фатално във физическия смисъл на думата, защото от това не се умира. Но може да е фатално в духовен смисъл. Детето – вече възрастен – е склонно да се остави на течението да го носи. Това неминуемо води до смесване с тълпата, загуба на индивидуалност, обезличаване… Затворените деца стават още по-затворени възрастни и това от един момент нататък започва да ограничава социалния им живот. По-приказливите и отворени деца може да развият агресивност, защото искат да променят нещо, но не са научени как да го направят и остават да тъпчат цял живот на едно и също място, без значение от мащаба на умствените им заложби.
Но развитието и движението напред изискват взимането на решения!
Личният пример.
Колко решения взехте днес? А вчера? Миналата седмица? Този месец? Миналата година? През целия си съзнателен живот до сега? Колко пъти казахте: Зарязвам всичко и отивам на пикник в планината, за да се заредя с енергия? Колко пъти взехте по едно яке и един сандвич и хукнахте без посока със семейството си навън?
Детето ви наблюдава и изучава навиците, реакциите и поведението ви и като поотрасне става точно пълно ваше копие, дори вие да не го искате. То се случва несъзнателно. Изискват се усилия за обратното – да не заприлича детето ви 100% на вас. Ако детето ви е ваше ксерокопие, това значи, че то е загубило индивидуалността си. Или по-точно вие сте я заличили. Няма нищо лошо в това децата да приличат на нас, но обикновено те във всичко са ПОВЕЧЕ от нас.
Ако сме умни – те са по-умни.
Ако сме решителни – те са по-решителни.
Ако сме нерешителни – те са по-нерешителни.
Ако сме егоисти – те са по-
Ако сме агресивни – те са по-
Ако сме безскрупулни/безмозъчни/мекотели – те са ПО-….!
Прекалената грижа и личният пример са двете неща, които влияят най-силно на децата при възпитанието и израстването им като решителни или нерешителни възрастни.
Как да се справи възрастният със себе си и собствената си нерешителност?
Първо: Трябва да се самоосъзнае като нерешителен човек. Това е най-важното и най-трудното. Да признаеш пред себе си своята нерешителност. Често пъти, примерът на родителите и тяхната “подкрепа” до такава степен са заличили индивидуалните ни способности и особености, че не сме в състояние дори това да решим: “Какъв съм? Решителен или нерешителен?”
Второ: Самоосъзнали се веднъж, трябва да открием ПРИЧИНАТА за нашата нерешителност. Тя е в миналото – естествено! И обикновено е някъде в семейството. Като я откриете – отървете се от нея!
Трето: Да се научи на “стари години” да взима решения. Лесно е, но отнема малко време. Започни от дребните неща – блузата/ сиренето/ кафето/ хляба….
Боядисай си стаята в … оранжево. Или още по-добре – всяка стена в различен цвят, а тавана в синьо, нареди си на него фосфоресциращи звездички и си ги съзерцавай и брой вечер като си легнеш. Ако си на повече от 20-22 години, майка ти може и да поприпадне малко, но не може да те спре, нали? Това си решил ти. Това решение си е твое. Първото истински твое в живота ти ли е? Не боли, нали?
От взимането на решения не боли. Повече боли от това да гледаш как животът ти минава покрай теб, а ти си само декор в него, като всъщност ти е отредена главната роля.
Без значение дали става дума за малки решения или за големи, за важни или не, за дългосрочни или краткосрочни, механизмът на взимането им е един и същ – отговаряш си на едни въпроси:
1. Какво искам аз (да създам/направя/постигна)?
2. Какво трябва да направя, за да се изпълни то?
3. Как това ще повлияе на семейството ми и на мен самия?
4. Може ли да стане по-зле от сега?
5. Колко по-зле?
6. Това устройва ли ме? Да – защо? Не – защо?
Това са общо взето въпросите, на които всеки трябва да си е отговорил, преди да обяви решението си за “взето”. Всеки може да си добави и още въпроси – зависи от ценностната му система, приоритетите му, особеностите на характера… Прекаленото многото въпроси ни отдалечават от взимането на решение, обаче.
Няма двама еднакви човека, следователно няма правилно решение, което да е правилно за всички. Правилно е за теб, за този момент. Утрешният ден може да поиска ново решение от теб. Но ти вече си готов да го вземеш – то не ти е първото, нали?
Не можем да предвидим всичко. Няма безгрешни хора. Не греши само този, който нищо не прави. Малко решения, обаче, могат да се окажат истински фатални за живота ни и този на децата ни. Например, фатално може да се окаже решението да станете тестов плувец-изпитател на производител на свирки без топче против глухи акули ;).
Обикновено взимаме малки решения и се движим напред с малки крачки. Понякога се случва крачката, която се иска, да се окаже голяма и трябва да сме готови да я направим без страх, защото “не можеш да прескочиш пропаст с два малки скока”, нали?
Посоката? Тя е тази, която сме избрали да следваме. Тя не е важна като фактическа посока, важно е самото й наличие. Не е важно накъде точно вървим – всеки решава сам това. Важно е да знаем, че имаме посока, която сами сме си избрали.
И последно много много важно нещо: винаги помнете какво ви направи нерешителни и какво ви костваше да се промените и внимавайте какво възпитание причинявате на децата си!
БРАВО! – Отново “струи” умност от този пост… 🙂 и как само са навързани нещата, удивително… киип он! 10х
Първоначална реакция: Ох!
Реакция след минутка-две освестяване: Това… таковата… не, НЯМА да задавам крайно нескромни въпроси като “това от до каква степен личен опит е писано?” Нямаш представа колко много от идеите ти, да не кажа и думите ти, съвпадат с неща, които съм откривал за самия себе си и неща, които след това съм казвал и на други, у които съм откривал същата възпитана нерешителност, с която у себе си все още се боря, вече почти успешно :\
От време на време се досещам за цитат, който е достигнал до мен през поне двама-трима души – майка ми го е чула от своя колежка, която го е видяла някъде, и тя не знае къде, някога, и тя не знае кога. Май бил цитат от книга на някаква психоложка, която се обръща към родителите като цяло – “Всичко хубаво в характера на децата ни се дължи на нас; всичко лошо в характера на децата ни също се дължи на нас.” Да, малко е преувеличено, но тези твои писания за нерешителността само още веднъж показват колко малко е преувеличено наистина!
Абсолютно вярно – иска ми се само да добавя, че всичко това важи не само в отношенията родители: деца, а и във всяка една връзка.
Винаги съм се учудвала, когато видя жена, която се изгърбва в къщи заради мъжа си и най-накрая му казва: “аз колко много правя за теб, а ти – едно благодаря дори не ми казваш”.
Ми много ясно – когато правиш много неща за някой, при това без той да ги е искал – освен че го отучваш той сам да ги прави, а от друга страна – не виждам логика да се очаква благодарност за нещо, което другият приема, че ти искаш да го направиш и затова го правиш.
Обгрижването смятам, че е вредно, когато с него се прекалява. То задушава обекта и прави от него мекотело.
Децата трябва да са на каишка, която да не усещат и да е невидима за тях, но която родителят трябва винаги да може да дръпне назад.
Много приказки пак изприказвах …
@Петър Пенчев
Абсолютно съм съгласна и не мисля, че е пресилено. Нито грам.
@Таня
приказвай, приказвай, така се раждат интересните разговори 😉
Тя не се гърби само заради него, а заради себе си. Смята, че така ще угоди… на някой, на нещо…
Това са хора, които правят нещата “от хорски срам”, а не защото вярват или искат да ги направят. Още обаче не съм си отговорила на въпроса защо го правят и дали наистина се чувстват добре така…
За обгрижването си съвсем права. От децата прави мекотели, а от възрастните – толкова завършени егоисти, че понякога “мекотело” е за предпочитане. 🙂
Аз явно съм от решителните. Но май прекалено решителните.
Това си има дефект за околните. Както малките деца след като бъдат прекалено обгрижвани спират взимат решения, така и големите – членовете на нашите семейства, колеги и т.н. също спират ако попаднат на някой, който може да ги взима вместо тях.
Та апела ми е към прекалено решителните. Внимавайте.
Не прекалявайте с взимането на решения, колкото и лесно да ви е. На други им е много по – трудно и определено не им помагате ако ги взимате вместо тях.
@ 6a6av
Това не е дефект за околните. Дефект е само за теб – защото лека-полека неизбежно се обграждаш с немислещи хора 🙂 Но това зависи от теб. Колко от решенията, които взимаш, си готов да отстъпиш на някой друг?
Много смачкани хорица бродят с наведени носове по калните улици, без да си дават сметка колко са ценни и колко уникален е приносът им към всеобщия хаос. Важното е да си повярваш, че животът ти е ценен, че ТИ си ценен, независимо какво ти казват останалите и независимо, че много често се опитват да те убедят в обратното.
В България гледат децата като “писани яйца”. Само че до 40 годишна възраст. Фанатичната родителска грижа се превръща в душевна репресия от един момент нататък. Безрезервната привързаност към семейството или на семейството към теб пречат на индивида да лети със собствени криле.
Много хубав пост. Много истини има в него. Хора, разберете, че сте ценни и уникални именно заради малките недостатъци, които притежавате. И започнете да раздавате значки на всеки, който не е съгласен с този факт. Аз така правя.
Тишо, именно:-)
Малките недостатъци и непрекъснатият стремеж да си перфектен – да докажеш, че си перфектна съпруга, перфектен съпруг, перфектен родител, перфектна домакиня, перфектен служител??? И кому е нужно това? И този непрекъснат стремеж към перфектността ни докарват до такива изродства, до такива изкривявания, че смисълът на всичко се губи или изкривява до неузнаваемост. А през това време човек би могъл просто да се наслаждава.
LeeAnn: така е – те не го правят за някой друг, а за себе си, но не го осъзнават щом търсят благодарност от другия. И аз съм си задавала често този въпрос. Част от отговора, до която успях да стигна е, че такива хора търсят себереализация чрез признанието на другите. Те по презумпция имат ниско мнение за себе си и оттам следва нуждата да чуват непрекъснато колко околните са им благодарни за свършеното от тях.
Много съм се учудвала на майки, които се заблуждават, че бидейки непрекъснато до детето си, правят най-доброто за него. Което е абсольтно глупаво дори и само заради факта, че то няма винаги да е възможно.
Лесно ми е да говоря, защото още нямам деца и предполагам, че е много трудно да се отсее на момента, до каква степен трябва да се намесиш в една ситуация и до каква трябва да го оставиш детето само да се оправя.
Все пак си мисля, че за вземането на правилно решение винаги водеща е била и ще бъде истинската обич – когато искаш най-доброто за детето си, това не означава най-скъпите играчки и най-красивите дрехи, а най-вече да го възпиташ мъдро, да го научиш да бъде умно, силно и добро. Това понякога ще означава лишения, а те са трудни – по-лесно е да лишиш себе си от нещо, отколкото този когото обичаш…
А бе не е лесно…
Таня:
Наистина е трудно да се отсее. Общо взето трябва да имаш изградена концепция за възпитанието – какво искаш да дадеш на децата си, какви хора да станат и т.н. – още преди да ти се е наложило да възпитаваш, т.е. още преди да имаш деца. И в зависимост от това – преценяваш на момента – кога какво, колко и докъде… Аз си изграждах концепцията, наблюдавайки приятелките си и техните деца и спомняйки си какво е било и не е било, като съм била дете…
Да, стремежът ни е да взимаме правилните решения и това е най-трудното. Най-мразех като бях дете, да ми кажат “За твое добро е” или “Като имаш деца ще разбереш”. Ама аз искам сега да разбера, не като ми мине детството!!! Сега се старая да обосновавам пред децата си всяко свое решение. Не само заради тях. А и заради себе си – за да се уверя, че постъпвам правилно. Понякога отнема години, за да получиш потвърждение, че това е подходът!
А бе не е лесно… но пък си струва 😉
@Петър
“възпитана нерешителност” – много ми харесва като словосъчетание и се надявам да нямаш нищо против да го използвам в следващи статии по темата.
Разби ме, направо ме размаза. Синтезираш мислите ми все едно съм ги написал аз. Аз не съм отгледал деца, в случая аз съм детето :-).
Според мен, най-важното нещо да се научи едно дете, е да задава въпроси. И да прави избор САМО и след като направи избора, да се попита детето з”ащо направи този избор”. неговите причини може да ви се сторят смешни, детски и прочее. Но са си негови. После да се обясни защо този избор е грешен или правилен от ваша гледна точка. Децата разбират и то повече отколкото си мислим.
Племеника ми не може да говори .. но вече разбира и гледа умно като му кажеш да си намери биберона. Хваща, търси и намира. Пипна пламъка на свещичката на тортата за 1вия си рожден ден и повече не повтори 🙂 … рева, разбира се … но решението си беше негово 🙂
Както знаете пилетата `фърчат. Откакто почнах да `фърча преди 2 години /стават на 1-ви сл. месец/, животът ми се промени .. защото започнах да взимам решения без да се колебая. Малко късно наистина но … какво пък … такова е, ще го променям :-). и започнаха да се случват нещата, когато вземеш решение. Когато решение е от теб, а не отвън, тогава си и повече мотивиран да направиш нещо.
И последно, че стана дълго. Ако не следваш решението, все едно не си го взел и се връщаш в начална позиция.
Радваш ме ЛееАнн. продължавай
LeeAnn, ама разбира се, че можеш да го ползваш! Аз го написах просто като съкращение от твоето “нерешителност поради пропуск във възпитанието”… или нещо такова… и сметнах, че то си е очевидно, че това са си на практика твои думи 🙂
Ъм… таковата… така де… знам, че “на практика твои думи” всъщност значи “производни на твоите думи” и си си права да ме питаш за разрешение – и все пак благодаря ти, че го направи – и се надявам, че ти е било ясно, че го имаш 🙂 А сега спирам да пиша глупости и очевидности.. поне за следващите седемнадесет секунди и половина 🙂
Благодаря.
Статията с мое-твоето словосъчетание е готова.
Дано отново намериш нещо полезно в нея.
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Последици от възпитаната нерешителност
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Възпитаване на децата с мисъл в главата
Pingback: Seek Sense » Нерешителността
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Децата и телевизията
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Камъче #10: Не очаквай! (нито очакваното, нито неочакваното…)
“Децата винаги са ПО-” – 1 от нещата, дето, ако имаше у-ща за родители, би трябвало да е написано на стената с/у входа:)).
Друго, с което съм много съгласна – родителят да се справи с това да е достатъчно смел, за да признае грешките в х-ра си, и грешките на родителите си; ако не го направи, няма как да поеме друга линия, а дори ако детето “се самосезира” и поиска да я поеме, родителят ще му пречи. Имам 1 любима книга, “Хора на лъжата” на Морган Скот Пек; тя си е известна, но все пак – говорейки за природата на злото у хората, той казва, че за носителя на злото (от всякакъв мащаб, дори най-“дребния”) най-страшното нещо на света е да се осъзнае като такъв, и той прави всичко възможно да си попречи в тая посока – вкл. разпространява злото упорито и целеустремено.
Хубава статия и хубави коментари:))!
satyS, благодаря за коментарите 🙂
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Камъче #12: Умее да печели само този, който умее да губи!
“Повече боли от това да гледаш как животът ти минава покрай теб, а ти си само декор в него, като всъщност ти е отредена главната роля.”
Това е толкова вярно! 🙂
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Твоето компетентно дете