Всеки човек обича да го хвалят. В това едва ли има някакво съмнение. В похвалата се включва както моралната, така често и финансовата страна на “упражнението”. Похвалата обаче се случва при свършен факт: Свърши си работата и ще те похвалим, … евентуално.
Има един друг вид стимул, който хич не е за пренебрегване и това е Насърчението. И неговото време е преди да свършиш работата, дори преди да си се захванал с нея.
Насърчаването обикновено се извършва от човек, на чието мнение по даден въпрос или в дадена област държим. Обикновено, в различните области държим на мнението и одобрението на различни хора, защото дори и най-уважаваните от нас личности не са всезнаещи и всеможещи.
Условно разделям насърчаването на два вида: отрицателно и положително.
Отрицателно: Ти не можеш да направиш еди-какво-си!
Положително: Ти можеш!
В съответствие с начина, по който хората реагират на двата вида насърчение, те също са два типа:
Първите обичат да се доказват. Обичат да пробват какво ли не, да се захващат с невъзможното, само и само да покажат на света и на себе си, че и те го могат, еди-си-каквото. Да докажат, че се справят, ако не по-добре, то поне също толкова добре, колкото и останалите. Това са хора, които се чувстват най-стимулирани и вършат подвизи, когато някой на когото държат им каже “Ти не можеш да направиш еди-какво си”. Поддават се на някакъв вид подстрекателство, водени от вътрешен стремеж да подражават на този, на когото се възхищават. Мисля си, че такъв тип хора са подходящи за изпълнението на невъзможни мисии, възлагани с думите “Това не може да стане”. И после само се наслаждаваш на случващото се и се радваш на резултата. 🙂
Другият тип хора са с точно обратната реакция. При тях най-добре стимулира положителното насърчаване. Те се справят също толкова добре и биха могли да приемат същите предизвикателства, ако “верният” човек /този, когото уважават и на чието мнение държат/ им каже “Ти можеш!”. Но, ако същия този човек им каже “Направи го, ама гледай да не се издъниш!”, те по-скоро биха се отказали от предизвикателството, отколкото да поемат риска да се изложат. А, ако този човек им каже “Не го прави” / “Не е за теб” / “Няма да се справиш”, те дори няма да опитат. Може да са стигнали до една крачка преди края, но ще спрат и ще останат там.
Предполагам, че и двата типа реакции са пряко отражение на определени черти от характера на всеки конкретен човек. Вероятно и двата типа хора се чувстват добре, преодолявайки препядствията по своя си начин.
Аз, лично, съм от втория тип хора – тези, които предпочитат положителното насърчаване и оценяват положителната емоция, която им предава насърчителя. Много по-приятно ми е да направя нещо, каквото и да било, когато някой вярва в мен /дори аз да не си вярвам/, отколкото когато някой с отношението си ми отнема 50% от успеха. Това не означава, че се отказвам всеки път, когато чуя “Не го прави, не е за теб, няма да се справиш”, но истината е, че съм се отказвала няколко пъти, преосмисляйки собствените си сили и възможности.
Има и нещо друго. Аз, познавайки себе си и знаейки как ми влияе положителното насърчаване, обикновено насърчавам хората около себе си по този положителен начин, с предаване на част от собствената ми вяра в техните възможности. Мисля, че това е полезно, приятно и стимулиращо.
Но все пак се питам… Възможно ли е този тип положително насърчаване да отказва определени хора от техните намерения? Имам предвид следното: Ако човекът има нужда да чуе “Ти не можеш!”, за да се задейства инстинктът му “Ти пък ще ми кажеш, ей сега ще ти покажа аз на теб!”, а вместо това чуе “Ти можеш!” – дали това притъпява рефлексите му и действа ли му отпускащо и нестимулиращо?
И друго: Ако вие сте човек тип “Ти пък ще ми кажеш”, а аз съм от положителния тип, но се опитвам да ви насърчавам по вашия начин, ще ми повярвате ли? Моето “не” ще ви насърчи ли достатъчно или точно обратното?
Ще се радвам да споделите от кой тип хора сте. Как насърчавате и как предпочитате да ви насърчават? Бихте ли се съобразили с характера и предпочитанията на човека, когото искате да насърчите, ако те се различават от вашите или бихте направили всичко по вашия си начин, пък другите да се оправят както могат?
А! И само да се разберем: след тези самопризнания да не почнете с ласкателствата и хвалебствията!!! Не е това целта. Споделяйки тази особеност на характера си с вас, целя да ви предразположа да споделите и вие с мен. Очаквам мненията ви с нетърпение! 🙂
Пък аз май съм смесен тип. Понякога като чуя “Това не може да стане!” или “Ти не можеш да го направиш!”, си казвам “Я аз да пробвам, пък ще видим”. Друг път пък такива отрицателни насърчения (обезкуражения?) повлияват фатално на намерението ми да свърша даденото нещо и се отказвам лесно.
Обикновено много по-добре се чувствам, ако знам, че някой вярва в способностите ми. Но и инатът ми не е малко, така че мога да бъда стимулиран и чрез него понякога. В тези случаи обаче, обикновено трябва самият аз да съм по-уверен в себе си или пък да съм настрен по-авантюристично. 😉
А ако човек, който обикновено ме насърчава положително, реши да ме насърчи отрицателно, по-вероятно е да ме откаже…
Рядко опитвам насърчавам хората по отрицателния начин, много по-често го правя по положителния.
Много е важно за мен кой е източника на насърчаването и колко често го прави. Като цяло ми е приятно, когато някой вярва в мен, но… Имам близък човек, който винаги ми повтаря, че мога, че ще се справя и т.н. И това ми звучи изтъркано 🙁 В повечето случаи ми действа в обратна посока.
Определено и аз съм смесен тип. Има доста важни неща, които съм направила под влияние на ината си. Сега като се замисля, не съм убедена дали бих намерила сили в естествено състояние. Инатът ми е градивен 😉
Обикновено насърчавам хора /положително/, в които вярвам и когато имат нужда от това /според моите преценки/. Но понякога и обратният начин действа, зависи от човека.
Е, то е ясно, че няма “чист” вариант. Аз ги разграничих толкова силно с умисъл. Става дума за предпочитания. Аз също съм смесен вариант, но с уклон към положителния…
Еличка, а това
би могло да означава, че той има нужда от твоето насърчение, поискано в стил “Даваш, даваш, пък накрая може и да получиш”.
Как преценяваш кой кога има нужда? Аз винаги имам нужда, пък ти никога не го правиш 😉
Той човекът се държи с всички така. Имам чувството, че даже да види някой /ЛеАн например;)/ пред пропаст без крило, пак ще каже “Давай ти можеш, само повярвай, че имаш крило”.
Не насърчавам постоянно, защото не искам да се случи гореспоменатото. А за това, че не съм те насърчавала….изобщо….хмммм…. не мисля, че си права. Хайде да не ровя в блога, че съм сигурна поне 10 пъти имаш “браво!” от мен 🙂
Ако се наложи ще ги намеря 😉
Хи-хи, е айде няма нужда 😉 да ровиш. Това си беше провокацийка. Нали знаеш, че с теб ми е най-сладка тая игра 🙂
А за онзи, дето насърчава в стил Кастанеда… Хм… Трябва да му измислиш нещо в негов стил … /ако имаш нужда от помощ, само кажи 😉 /
аз съм почти на 100% от втория вид! Вероятно се дължи на голямото ми самочувствие (пък и скромна беееее), но предизвикателства от сорта на: “Не можеш пък да го направиш!”, казани само заради спорта, не ми действат. Обикновено ги игнорирам. Но ако уважаван от мен човек, добре познаващ ме, прецeнил правилно моите способности ми каже чистосърдечно “Откажи се”, в най-общия случай бих го послушала. Не, че не съм самонадеяна на моменти… Ако аз си преценя, че нещо ще е трудно и почти невъзможно – веднага се захващам! Егоцентрик, явно…
Аз съм от втория тип хора, които обичат да чуват положително насърчаване. Моите родители никога не са обичали да ме хвалят дори за обикновени неща и винаги са изисквали от мен много, без да ме насърчават в положителна посока, от което едва ли не се смятам за черната овца в семейството. От друга страна, никога не съм се оставял те да ме командват и да ми налагат неща, които не харесвам да правя и винаги съм бил един бунтар в семейството. Напук на тях, аз се смятам за положителен човек и предпочитам хората когато заслужават да ги насърчавам и да им вдъхвам вяра и енергия, с която да направят успешно начинанието което са започнали:)
Albinos, това, което казваш за насърчаването от родителите е интересно. Аз също не съм го получавала в степента, в която ми е било нужно. Това определено е повлияло на характера ми. Няма как да не е! И съм сигурна, че то е определило начинът, по който насърчавам /особено децата си!/ и предпочитам да ме насърчават.
А вие как мислите? Има ли значение начинът, по който са ви насърчавали като малки? Определящ ли е той за начинът, по който вие насърчавате “заслужилите го” сега?
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Мъжете и жените или „Кой кого”
Аз съм типичен представител на втория вид. И едно към едно съм съгласна с всичко, което си казала. Замислих се и за това, че обикновено подхождам към другите така, както бих искала те да подхождат към мен. Ето защо понякога не се получава – те просто са от другия тип. Човек трябва повече да се потруди, ако иска да постигне желания ефект, повече да вникне в човека насреща 😀
Определено съм от първия тип. И го знам отдавна, и съм такава откакто се помня. Даже още преди години се замислих – как така майка ми, не се е сетила да използва този подход за насърчаване, за да получава онова, което иска. Тя ми забраняваше неща, които наистина не искаше да правя, а пък аз ги правех. И обратното, когато ме насърчаваше положително, обикновено резултатите не бяха най-добрите.
Замислих се за всичко това, преди доста години, когато определях кой подход да избера относно синовете ми. Когато бяха малки избрах положителния, защото смятах, че тези, на които им е нужен отрицателния, по принцип са доста по-малко. Едва когато пораснаха осъзнах, че малкият ми син е като мен, но с лек уклон към смесения тип. Предполагам, че проявяването на смесения тип при него се дължи на моето възпитание. Така че, от родителите зависи в доста голяма степен, какъв тип ще си. Дори си мисля, че майка ми е насърчила изграждането на моя тип не с положителния си подход, а по-скоро със забраните си. Стана сложно, трябва да помисля… 🙂
Като цяло, с почти всички хора, с които общувам използвам положителния подход (обяснението е същото, като при децата ми) и действа, явно съм убедителна.
С огромно удоволствие чакам, да се появи някой, който е точно от моя тип. Ще бъде забавно. Кой е по-по-най инат. 😀
А между другото, за пояснение – македонка съм! 😉
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Новото възпитание
Pingback: LeeNeeAnn » Blog Archive » Твоето компетентно дете