Троянският Балкан

Като ви обещах да пиша пътеписи, вие нали не си помислихте, че ще пиша за общопознати неща и известни факти в рамките на два-скрола-място? Дано не сте, защото аз нямам намерение да го правя. Пътеписите ми ще описват пътувания, които се различават от традиционните основно по своя смисъл и емоционален заряд.

Предстоящото „пътуване” из Троянския Балкан ще обхваща първите 25-30 години от живота ми и се очертава да бъде най-трудния „пътепис”, с който съм се захващала…

Това по-скоро ще е спомен за едно непорасване. То ще е разказ за едно детство.

Ако ви се пътува във времето и пространството, обувайте маратонките и айде :), скачайте в машината…

Всеки от вас прекрасно знае къде се намира Троян. Това, на което малко хора обръщат внимание е, че той се намира хем в планината, хем на надморска височина по-ниска от София и въпреки, че Троян е на северния склон на Стара планина, климатът там е приемлив целогодишно – рядко има паталогични жеги или студове.

Но разказът ми за Троян ще е оскъден. Повече ще ви занимавам с Орешак, с манастира и със самия Балкан, но ако не си падате по разходки из гората, може да се разхождате из Троян. Като стигнете до моста на центъра и застанете с лице към планината, при хубаво време, можете да видите паметника на Беклемето.

  

Иначе – музеи и паметници има, но аз не съм им привърженик 🙂

       

Хотелите в Троян вече предлагат какви ли не развлечения, но повечето от тях са стандартни, като пейнтбол например. Ако искате нещо различно, можете да летите с моторна делта – т.е. с мотоделтапланер. Информация – на рецепцията на Троян Плаза или в Интернет.

Та…

Нищо, че живеех в София, израснах в Орешак – китно селце на няма и 7-8 км от Троян. Орешак е селото, в което се намира Троянския манастир. Имам късмета родителите ми да притежават вила в гората над Троянския манастир, на която прекарвах с баба и дядо всяка ваканция.

В горите и поляните наоколо съм направила всички възможни пакости, приемливи за едно добро дете – джапане из река, ловене на жаби, гущери и змии (момчетата ги ловяха, аз само писках), въргаляне по стръмни поляни до пълна загуба на ориентация, преяждане със сини сливи, дренки и къпини (не едновременно, разбира се), разхвърляне на прилежно събрани купи сено и бързо бягане от овчарските кучета след това, висене на ограда, закачена на собствената си рокля, препускане с колело през буйна коприва, игра на жмичка из деретата до 2 през нощта, викане на духове, ловене на светулки, гонене на падащи звезди, стрелба с прашка по перцето за федербал на съседските деца, игра на футбол, возене на мотор по черните „пътища”… В свое оправдание ще кажа, че бях единственото момиче в компанията и просто нямах друг избор 😉

Орешак е мястото, където са родени мечтите ми за летене. Един от разказите за Облачето е посветен точно на времето, за което говоря. Спомените от детството ми са свързани с летящи хора в небето над Орешак…

Въпреки, че от тогава мина много време, някои неща не са се променили. И сега маршрутите, по които обикаляхме като деца си съществуват, но не са известни на туристите и не присъстват в нито една брошура.

Аз обаче възнамерявам да ви ги подаря 🙂

Единственото, което трябва да направите е да отседнете в Орешак за повечко дни – Гугъл ще ви намери място за спане, а разходката е от мен 🙂

Най-популярното място безспорно е Троянският манастир. Той е третия по големина в България и е действащ, а не е просто музей. В самия манастир може да се отседне и да се нощува. На територията на манастира е запазено скривалището на Васил Левски. Ако успеете да се промъкнете вътре в самото скривалище без да ви види лелката с билетчетата и да подадете глава от покрива, ще видите Троян. От там Левски е дебнел за потери и е хващал гората. Като деца това беше много любим маршрут: вилата-манастира-покрива-гората-вилата. Но, моля не го правете, защото не знам дали дъските на покрива ще понесат теглото на възрастен човек 🙂

Отивайки към манастира, няма как да не забележите, че селото е дълго, с широки улици, чисто и подредено. Хората са усмихнати и приветливи – планинци – свикнали да си помагат, за да оцелеят в планината. Съсед за съседа не е враг и не си крадат от къщите и дворовете. Затова там е обичайно да видите дървата за зимата да стоят подредени под стрехата на дувара, но от външната му страна.

Там за първи път чух една странна дума, с която наричат хората, родени в полето – наричат ги „полендаци” и мисля, че влагат известен обиден смисъл – т.е. така описват хора, които не са живяли в планина и не помагат на другите… нещо такова.

Като си тръгнете от манастира, продължете по поречието на Черни Осъм. Но не следвайте стената на манастира, а пресечете реката и тръгнете от лявата й страна, срещу течението. Почти в края на селото ще видите табели „Параклис свети Никола”. Това е местенце, което трябва да видите, но ако искате да влезете в самата църква, трябва да вземете ключа предварително. 😉

Оставям на изследователския ви дух да откриете за какъв ключ говоря и откъде се взима той ;). Не се шегувам – има ключ, има и баба, която ще ви го даде срещу известно количество обещания… Повече няма да кажа!

До параклисчето се стига само пеша. Маршрутът е по силите на деца. Пътят с дете на 3 годинки е не повече от час и половина. Особеното на маршрута е, че по пътя ви съпътстват и напътстват надписи, изографисани по камъните, все в стила: „Тука спирам за почивка, че сърцето рита мач” 🙂 Така и не преписах всички надписи, но оставям това на вас 😉 Пътеката е изключително живописна, но това едва ли трябва да го споменавам.

Горе ви очаква… Няма да ви кажа какво! Приятна разходка.

Друг приятен маршрут за разходка във и около Орешак е следния:

Отивате и разглеждате панаирните палати с експонати от народните занаяти – нова експозиция се открива всяка година през юни. След това тръгвате към вилната зона, като се стремите да стигнете до най-високата й точка. Нали не очаквате да ви дам GPS координати или указания с географски посоки? Защото и да очаквате – няма да ви дам. Та, като стигнете до най-високата точка на вилната зона и оставите последните вили на 500 м зад гърба си, имате право на избор – плътно в ляво, напред и на ляво или напред и на дясно.

Ако завиете веднага в ляво и се спуснете през гората ще излезете в гръб на манастира. Няма начин да се загубите, но спускането е леко екстремничко 😉 – скали и сипеи, покрити с шума и тук-таме корени и храсти за опора.

Ако изберете втория път – напред и в ляво – избирате дълъг маршрут. За него ще ви трябват два-три часа, за да не бързате. Тръгвате по пътя и се стремите към билото. Като стигнете до билото, тръгвате успоредно на реката, срещу течението й – тя си вижда, няма да се загубите. Там е една от любимите ми поляни – от нея се вижда връх Ботев, буквално на едно протягане разстояние и скалата на Крали Марко 🙂 (Дълга история – в детството ми всяка поляна, камък, трънка си имаше име 😉 – царството на теменужките, царството на къпините, на кукуряците, на минзухарите… ) Този маршрут извежда в края на съседното село – Черни осъм. За да слезнете безболезнено, трябва да видите края на селото и да се спуснете над него, иначе ще се окажете на сипеи и скали. Не, че от там минаването не е весело, но… Този маршрут е лек и приятен. Стръмно нагоре е само качването през вилната зона, а малко стръмно надолу е само накрая. Маршрутът е подходящ за средностатистически туристи. Мисля, че човек със средно добра ориентация няма да се загуби, защото реката се вижда и е достатъчно да се спуснеш към нея, за да стигнеш до асфалтов път. Реално, маршрутът се движи успоредно на пътя, но далеч от шума и прахоляка 🙂

Като слезете в края на с. Черни осъм, непременно влезте в Природо-научния музей. Мисля, че това е единственият музей с препарирани животни в България. Колекцията съдържа всички животински видове, които обитават този дял на Стара планина. Първоначално експонатите са служили като учебно помагало в местното училище и са дело на самия учител по биология. Впоследствие колекцията се разраства и на учителят му хрумва да направи музей. Музеят е построен в двора на училището. Ако влизате с малки деца, имайте предвид, че има записани животински звуци и уредниците ги пускат с удоволствие, но те понякога плашат децата, защото ги изненадват.

Като деца стигахме по този начин до музея, а обратно се връщахме джапайки през реката.

До музея се стига и по шосето, разбира се. Пътят, който минава през Орешак, стига и подминава Троянския манастир и продължава към Черни осъм е прав и завива 90 градуса на ляво чак пред музея. Няма как да го пропуснете 🙂

В Черни осъм се намира единственото в България училище за планински водачи.

Третият път пак минава през вилната зона, но трябва да вървите напред и да завиете надясно. Там е царството на къпините 😉 – в подходящ сезон, разбира се. Този път води към една малко известна махала – Хасъмското. До нея може да се стигне пеш, с магаре, с камион, як джип или мотор. Най-добре е пеш, разбира се. Кратките пътища са стръмни, но този по който ви водя е съвсем кашкавален. Махалата е интересна, защото е автентична – къщите са кирпичени, улиците са калдъръмени, чешмите са отвън и от тях тече планинска изворна вода… До скоро в махалата имаше мъж и половина. Сега дали има жив мъж там – не знам 🙂

Като разгледате махалата можете да се върнете по същия път или да продължите напред. Ако продължите, можете да слезете във вилната зона, но трудно ще улучите „пресечката”. Най-лесно е да продължите, но да следвате пътя. Той излиза в центъра на с. Орешак, на около 2-3 км от мястото, на което сте завили към вилната зона.

Аз не съм се губила по тези маршрути и силно се съмнявам, че и вие ще успете.

За всеки от тези четири разходки си отделете по един цял ден, иначе няма да успеете да се насладите на планината :), в която все още съществува жива природа. Като дете из гората съм виждала лисици, елени, сърни, мечки и глигани, а тия дни видяхме язовец, бухали и сови.

Вечерите пък може да посветите на кръчмите по главната улица в Орешак.

Приятна ваканция 🙂