Калпазанско царство

А, не! Това вече преля чашата!

Днес се обърнаха към мен със “Здравей, Калпазанке, как си?” без да съм направила нищо конкретно, ама съвсем нищо и то пък точно днес! На протестите ми, отговорът гласеше: “Защо не? Виж колко ти отива!”

Това наистина беше последната капчица, която чашата чакаше, за да прелее и да се превърне в една нова подкатегория, в която ще ви разказвам за детските си пакости, но разчитам и на вашата помощ, защото аз всъщност бях (и още съм си) едно много добро и кротко дете…

Е, ако не се брои това, че играех само с момчета и първия път, когато баба ми облече рокля, отидох с тях да крадем джанки от съседите… Ама съседката-бабка ни видя и ни погна. Е, да, ама за да побегнеш, първо трябва да скочиш от оградата на земята. А ако оградата е от заострени нагоре дъски си трябва лъвски скок, ама отде толкова съобразителност в детската ми глава. В паниката си скочих съвсем по момичешки, а роклята се разпери съвсем по принцесешки и аз увиснах на оградата. Момчетата побегнаха. Бабата иде разпенена и разтреперена с една тояга и вика. Аз се дера два пъти по-силно, защото пипне ли ме… Момчетата ме чуха и се върнаха и без много-много да му мислят ме дръпнаха силно за ръцете и дрехите, щото и те дребосъци – не стигат до горе – и ме свалиха от оградата по най-бързия начин. И точно навреме. Така се сдобих с първата си рокля на реснички, ама това не се брои… 😉 нали?