Моят първи полет в тандем

Летях! Летях!!! ЛЕТЯХ!!!!!

Но, за това ще ви разкажа на дълго и широко след малко!

Преди това искам да знаете нещо много по-важно!
Аз съм щастлив човек! Може би един от малкото истински щастливци!!! И не защото летях, а защото съм обградена от невероятни хора и имам истински приятели!

Сбъдването на мечтите е сладко, само когато е споделено с приятелите и семейството! Без всеотдайната подкрепа на тези, които взеха присърце мечтата ми да летя и се постараха да ми помогнат тя да се сбъдне, нейната реализация щеше да изглежда като преследване на духове в тъмното… ходиш нанякъде с вързани очи и ръце и търсиш нещо, ама не знаеш къде да го намериш, нито пък как изглежда… ама знаеш, че го искаш…

Правейки си равносметка след вчерашния полет, установих, че имам желание да благодаря на много хора, затова, че мечтата ми да летя се сбъдна. Няма да ги изброявам по име, защото те много добре си знаят кои са! Те изтърпяха стотиците ми въпроси, месеци наред ми даваха отговорите, които търсех, търпяха лошото ми настроение и киселата ми физиономия, когато полетът се отлагаше, насърчаваха ме, подклаждаха ентусиазма ми, следваха ме по баирите, позволяваха ми аз да следвам тях, слушаха разказите ми, обираха притеснението ми, вярваха в мен и ми бяха приятели. Най-важният от всички, безспорно е съпругът ми, без чиято подкрепа и разбиране, мечтата ми да летя щеше да си остане размит спомен от детството за това, че някога за нещо съм мечтала.

Но, наред с благодарностите, които отправям към вас, приятели, искам да ви кажа още едно много много важно нещо: Ако някой от вас си е помислил, че първият ми тандемен полет е краят на една мечта и душата ми вече е спокойна и земна, се е объркал!!! Това беше НАЧАЛОТО на нещо, което всъщност няма край!!! И аз искам да вървя към него отново с вас!

Споменах ли, че вчера, 08 юли 2006 г., летях?

Летях! Летях!!! ЛЕТЯХ!!!!!

Най-сетне се събраха, макар и доста трудно, в едно, всички необходими предпоставки за тандемен полет. А те не са никак малко: свободно време (като пространствено понятие), подходящо време (като метеоролично понятие), пилот (верният) и т.н., и т.н….

На мястото на събитието ми липсваше само един човек, но той предната вечер ми даде благословията си да полетя, така че знам, че е бил с мен духом през цялото време!!!

Мястото на събитието е баира край Сопот. Денят е събота, 08 юли 2006 г.

Срещата ми с Емо бе определена от предната вечер за 9.30 ч. на първата станция на лифта.
“Емо” е име, което ще ехти в ушите ви като камбанен звън още дълго време, защото това е името на пилотът ми за моя първи тандемен полет, … а вероятно и за всички следващи 😉

Тръгнахме от София достатъчно навреме и бяхме на мястото на срещата в 9.00 ч. Стана 9.30. Емо го нямаше, естествено. Парапланеристите са свободни души, свикнали да се ориентират по слънцето, облаците и вятъра, а не по тези странни машинки, които другите хора си слагат по ръцете и наричат часовници ;- ) Чухме се по телефона и след около 10-тина минути се намерихме.

Още при запознаването ми с Емо, повечето ми тревоги изчезнаха… Въпрос на излъчване, предполагам… Сменихме няколко думи, разбрахме се кой за какво е там 😉 /не че на него не му е ясно, де/, споделих с него, че ме е страх, което не го учуди особено и поехме с лифта нагоре към старта.
Емо водеше група ученици и ме предупреди, че ще трябва да изчакам да пусне първо тях да летят, а после да литнем двамата. Наблюдавах го как работи, как обяснява на учениците си тънкостите, слушах напътствията, които им дава по радиостанцията, наблюдавах стартовете им… Той, явно, също ме наглеждаше, защото от време на време идваше и ме питаше как съм. Е, как да съм?! Страх ме е, то е ясно!

Да гледам крила, да слушам звука им и да наблюдавам излитанията, за мен е удоволствие, което прави времето да минава неусетно (впоследствие се оказа, че съм прекарала на старта около 4 часа в зяпане и изчакване).

Емо пусна всичките си ученици и усещах, че наближава моят ред, но предпочитах да не мисля за това. Вятърът беше със силна източна компонента, което прави условията сложни за излитане на тандем и трябваше да се подбере най-подходящият момент, за да излетим безпроблемно, но това беше грижа на Емо, не моя…
Когато излита сам парапланерист, особено в сложни условия, той си прави сметка колко и докъде да контролира крилото на земята, и кога точно да се затича, за да излети и винаги може да си промени посоката, ако се налага или пожелае.
Сложността при излитането на тандем идва от там, че за парапланера са закачени двама души, предният от които обикновено си няма и бегла представа за какво става дума. Затова, ако човек иска да лети, макар и в тандем, гледането на стартове, наблюдаването и слушането на пилотите помага много.

Докато Емо се занимаваше с другите, се бях поуспокоила, но като каза, че отива за нашето крило… ле-ле, пак ме сви под лъжичката…
Прекалено бързо се върна… и ме извика, за да ми “облича” сбруята… Наско помагаше, но повече на мен, отколкото на него…

Първи в сбруята влиза пасажера. Пасажерската сбруя е по-малка и без бекпротектор, но пък аз си имам природен такъв, така че щях да съм си на меко в каквато и сбруя да ме закопчаят 😉 Сбруята е нещо като седалка с презрамки и колани, в която те закопчават. След това Емо ми нахлупи каската (мразя каски!, но наистина се свиква), затегна я достатъчно, за да не я загубя, провери отново всичко по мен и започна да слага своята сбруя. Намести се и каза “Ела и застани пред мен, с гръб към мен” и започна да ме закопчава за себе си. Това е краят на възможността да се откажеш!!! Вързан ли си за него – измъкване няма, а побегнеш ли – просто излиташ 😉

Не съм си и помисляла да бягам. Чаках този момент от много месеци… Стоях изправена, гледах простора пред себе си и чаках командата на Емо за потегляне. Не го виждах и не го усещах, ръцете ми бяха прилепени към тялото и притиснати от коланите за управление на парапланера. За миг ми стана притеснено и си помислих “Ле-ле, какво правя тук?!”… Потърсих Емо с ръце и той се оказа плътно зад мен, като с усмивка обеща да си остане там и когато излетим ;-). Успокоих се и се концентрирах в очакване на командата му.

Имах известни познания и нагласа за старт в тандем и с допълнителните инструкции, получени от Емо преди старта, излитането се оказа безпроблемно.
При команда от пилота, от пасажера се иска яко тичане напред! Ама наистина яко! Това е моментът, в който крилото се вдига над главата ти, пълни се с въздух и оказва съпротивление на опитите ти да тичаш. И колкото повече те тегли назад, толкова по-силно трябва да тичаш напред! Имах чувството, че не се движа, но теглех, колкото ми беше по силите. (След една седмица, при втората ни среща, Емо видя синините по ръцете ми и обясни, че са от коланите при тичането на старта, а не от самия полет! Значи вече ви е ясно колко яко тичане се иска!). Когато крилото се изпълни и застане над главата ти, тичането става лесно, а крачките ти огромни, но не бива на намаляваш усилието и скоростта, докато не си сигурен, че си излетял успешно или докато пилотът не ти каже да спреш – т.е. тичаш и във въздуха! Излитането ме притесняваше най-много, но се справих добре /според Емо/.
Наместването в сбруята също се оказа по-лесно, отколкото си мислех – толкова естествено влезнах в нея, че дори не разбрах как стана!

И полетяхме! Наистина летяхме…

Аз летях!

Изобщо не е страшно! Притеснявах се, че това, че не съм в кабина и ми висят краката ще ми създава дискомфорт. Нищо подобно! Позата на летене е като седене в хамак, като гърба ти е облегнат назад. А зад теб е пилотът, главата му е почти да твоята, чуваш го като ти говори и ако извърнеш глава, можеш да го видиш. Вероятно е въпрос на усещане и нагласа, но на мен това, че усещах Емо, ми създаваше чувство за сигурност и не ме беше страх.

Пищях от удоволствие! Можех да си пищя колкото си искам! Просторът си е само мой!!!
Е, не знам как са ушите на Емо сега, ама… 😉

Времето се беше успокоило и вече беше стабилно и подходящо за полет с тандем. Единственият недостатък на такова стабилно време е, че щеш не щеш, след излитане се насочваш към площадката за кацане. Когато летиш в такова време, спокойно можеш да пускаш управлението на парапланера, да снимаш, да правиш каквото си искаш, всъщност…
Емо ми разреши да си пъхна ръцете под неговите в управлението на парапланера. Чувството, че управляваш е невероятно. Всяко движение носи нова емоция, всеки път различна…
… но… стигнахме до завоите… Ако зависеше от мен щях да си летя само направо. Но не зависеше!
Завоите са нужни по две причини: за да се снишиш над площадката за кацане, и … за удоволствие. И колкото по-остри, резки и продължителни са те, толкова по-голямо е удоволствието. Поне за пилотът… Удоволствието от завиването при мен е примесено с доста страх… Не мога да обясня от какво точно. Усещах Емо и знаех, че няма как да падна, но въпреки това стисках коланите зловещо … и … пищях…
Всъщност пищенето си излиза от само-себе си… поне при мен. Няма как да го спреш, а и никой не го иска от теб. Единственото, което се иска, е да не затваряш очи (което и без друго не помага особено). Затварянето на очите не е позволено, за да не изпускаш от истинското удоволствие – или поне това оправдание ползваше Емо, като не ми разрешаваше да си затварям очите…
Емо си завиваше ту наляво, ту надясно, аз си пищях и вече изобщо не ми пукаше, че на земята ме чуват…

Наближавахме площадката за кацане и момента на кацането. Казах на Емо, че не искам да кацам, ама кой ти слуша 😉
Когато наближи момента за кацане, земята се приближава заплашително бързо и от зеления фон пред очите ти изкачат едни ей-такива гигантски детелини, които сякаш се канят да те погълнат. Затова и не исках да кацам, ама…

Кацането е нещо, което не бива да се подценява. Излитането беше изпитание, с което се справих успешно, но дали и с кацането щях да се справя? Кацането е неизбежно, това е ясно! Въпросът е да стане безболезнено. В момента на площадката за кацане нямаше вятър, което означаваше, че няма как да подходим срещу вятъра и той да убие от скоростта ни, така че да кацнем на крака и да не тичаме много. Да тичаш дълго и бързо, завързан в тандем, е трудно. Освен това аз бях с маратонки – т.е. с открити глезени, което е предпоставка за изкълчване на крак при кацане с такава скорост. Затова Емо избра кацане по дупе, като на пързалка. Чувството е точно такова. Като приближиш земята опъваш напред и вдигаш краката и първо ти опират петите, като се плъзваш по тревата, докато седнеш и спреш. Това кацане е доста меко всъщност и ми хареса, защото като спряхме толкова ми трепереха краката, че се благодарях за правилната преценка на Емо и затова, че не ми се налага да съм права!

Съпругът ми и приятелите ми дойдоха веднага при нас. Бях герой, който имаше нужда да се гушка на сигурно място при любимия човек!!!

Летях! Летях!!! ЛЕТЯХ!!!!!

Няма друго такова усещане! Още като излетях, осъзнах, че искам пак и че това е НАЧАЛОТО на приказка без край! Да си във въздуха е удоволствие, което не може да се опише с думи и може да се сравни само с полета на душата на щастливо и безумно влюбен човек! Ходенето по земята е затвор за тялото и душата! Летенето е свобода! Летенето е елексир! Летенето е магия!