Първи опит за тандемен полет

Летенето се оказа най-лесно със самолет! Отиваш, сядаш и се возиш. Не те интересува от къде и на къде духа вятъра, нито пък колко е силен.
С парапланерите обаче не е така. Вятърът има основно значение за излитането, самия полет и кацането.

Денят е 15 април 2006 година.
Времето е прекрасно…
От София тръгнахме в 7.00 часа и в 9.30 вече бяхме на първата станция на лифта край гр. Сопот. Видях Венелин в небето и поехме към старта. От него ни деляха около 900 м … надморска височина. До старта се стига с лифт, който преодолява тази разлика във височините за около 23 мин. Усещането е приятно, защото лифта вози бавно и ако не се страхуваш и се обърнеш назад, имаш чувството, че виждаш цяла южна България. А, ако те е страх от високото, си проличава още на лифта, и това значи, че не ставаш за летене с парапланер. Не ме беше страх на лифта и това ме правеше доволна от себе си. Изпитвах някакво тайничко злорадо задоволство, сякаш сама на себе си казвах “Видя ли, че не си чак такъв страхливко!”

Пристигнахме. Стартът е на 1450 м надморска височина. От лифта до старта имаше още 30 м, отново по вертикала. Ако не си трениран, е доста изморително.

Не чувствах умора, движех се с гръб към баира, наслаждавах се на гледката и имах чувството, че ако разперя ръце, вятърът ще ме грабне и ще ме издигне. Завиждах на орлите…

Стигнахме, седнахме върху якетата си, защото земята беше влажна, и зачакахме. Слушах разговорите и коментарите на парапланеристите. За излитане ни е необходим южен вятър, а той духаше в гръб, т.е. от север, на моменти от северозапад, но пак не беше подходящ.
Неподходящият вятър прави излитането трудно, ако си голям майстор, и невъзможно, ако не си голям майстор! Вятърът се усилваше и ставаше все по-студен. За около два часа престой на старта доста ми замръзнаха главата и ушите.

Гледах облаците. Оказа се, че точно тези ефирни облачета, които приличат на фини паяжинки и на които толкова много се радваме в летните дни, носят лошата новина за парапланеристите, а именно, че вятърът е твърде поривист и не е подходящ за летене. Въпреки това имаше майстори и ентусиасти, които излетяха. Следях стартовете с нескрит интерес. И мен ме очакваше нещо подобно. Исках да видя как излита тандем, но вятърът определено не предразполагаше към тандемен старт. Още по-малко, след като едно крило, веднага след старта, направи колапс, вследствие на внезапен порив на вятъра и за малко не се удари в склона.

Чух се с Венелин и той ни посъветва да слезем обратно с лифта, да се печем на слънчице и да чакаме да задуха моя вятър. Слезнахме обратно на първата станция на лифта. По обратния път с лифта, усещах местата на издигащ се от земята топъл въздух. Това са т.нар термики, които се използват при летенето. Когато топлият въздух те обгърне, макар и само за миг, чувстваш необяснимо спокойствие и свобода, все едно си легнал в пухени завивки и чуваш мили слова от любима уста… 

На първата станция на лифта всъщност се намира площадката за кацане. Тя представлява една достатъчно голяма и почти идеално равна поляна, на която има място и за кацане, и за излежаване. Разхождахме се наоколо, наблюдавахме летящите и кацащи парапланери, летящите и кацащи тандеми, облаците, следяхме посоката на вятъра по поставените на поляната ветропоказатели, разговаряхме…

Слушах Венелин почти в захлас. Когато говори за летене и парапланери е истинско удоволствие да си наоколо, защото той е цяла енциклопедия и обяснява нещата толкова простичко и с такъв спокоен глас, че всичко ти се струва лесно и някак познато…

Изгарях от притеснение. Нещо беше застанало на гърлото ми и не можех дори вода да преглътна, а ми се пиеше от доста време. Не смеех да пия вода, защото не знаех дали има откъде да мине, за да ми стигне до стомаха. Слънцето препичаше, вече имаше полуголи хора, а аз още си бях с якето. Имах чувството, че кръвта ми не се движи.

Шегувах се, разговарях, но всъщност бях при орлите…

Знаех, че Венелин ще ми даде знак, когато дойде моя вятър, но трябваше да се изчака. Той ме беше предупредил предварително, че не всички дни стават за летене и се случва да ходиш много пъти и да чакаш, преди да се появи подходящо време и вятър, особено за тандем. Особено за първи полет на тандем и особено за полет с мен! Щеше да ме пусне да летя само при 100% увереност, че вятърът е подходящ за спокоен полет и безпроблемно кацане.

Времето през април все още е нестабилно и в обедните часове и ранния следобед има поривисти появи на силен вятър, които пречат на летенето и са много опасни за кацането.
Много опасни е дори меко казано. В периода от 14 до 16 часа, тези резки появи на силен и поривист вятър силно зачестиха. По това време не се препоръчва летене, респективно кацане. Точно в този период, в рамките на пет минути, видяхме два шокиращи колапса на крила, които за щастие, завършиха с приземяване в близките дървета. Пилотите са невредими, слава богу! Крилата също.

Чела съм много за колапси, гледала съм учебни филмчета с демонстрации от опитни пилоти, но когато видиш колапс на живо е шокиращо. Само за миг си даваш сметка, че си нищо – прашинка на вятъра и той може да прави с теб каквото си поиска!!!

Ще се опитам със собствени думи да ви опиша какво е колапс на крилото: Когато парапланерът лети, той има формата на полумесец. Представете си самолетно крило, само че от мек материал, подобен на плат и с леко извити надолу краища. Това е нормалното му положение при полет. Крилото е пълно с въздух. Когато пилотът лети, той се съобразява с вятъра и сам променя леко формата и посоката на крилото, така че да управлява парапланера – завива, издига се, снишава се, каца и т.н. Има моменти, обаче, в които духва отведнъж и само за няколко секунди, толкова силен, неочакван и от непредвидена посока вятър, който обръща крилото наобратно, изпразва въздуха от него и го запраща в неизвестна посока, заедно с човека, завързан за него. При този силен и поривист вятър, крилото се огъва във всевъзможни посоки и практически престава да бъде крило, а повече прилича на развято скъсано знаме, което плющи, а не лети. При колапс крилото рязко губи височина и полита в неизвестна и неуправляема за пилота посока. Ако това се случи на достатъчно голяма височина, пилотът има време да реагира, да стабилизира крилото, да го напълни отново с въздух и да излезне от колапса невредим. Или поне да си отвори запасния парашут. Но когато това се случва близо до земята – време за реакция практически няма!

След тези два инцидента забраниха кацането на площадката. А малко след това пилотите, които бяха все още на старта и чакаха подходящ вятър, прибраха крилата и слезнаха с лифта.

Тогава стана ясно, че в този ден моят вятър няма да се появи. Така и не се състоя първият ми полет с парапланер. Не съжалявам. Видях много, преживях много и сега имам още по-голямо желание да летя. Изразходвах всичките си запаси от страх и съм доста по-спокойна от когато и да било.

Затварям си очите и чувам звука, който издават крилата, когато се опъват и пълнят с въздух. Това е звукът на свободното летене! Само заради този звук си струваше изминаването на пътя от София до Сопот и обратно! Няма друг такъв звук в природата и заобикалящата ни действителност. Веднъж като го чуете, няма да го забравите никога.

А, ако ви се струва, че го чувате в момента, вдигнете глава и погледнете към небето, може би и аз съм някъде там…