LeeNeeAnn

(продължение от част 1) И в Царството настанала тъмнина. Поданиците от векове не помнели да са виждали по-тъмен мрак и по-мрачна тъмнина. Дори придворният летописец не могъл да намери нещо написано по въпроса… но не защото не било написано, а защото било тъмно… Придворният летописец не бил вчерашен и вместо да си признае, че е разглезен и използва светлината на уличните фенери, за да чете и пише истории, вместо да държи свещи под ръка, той заявил сериозно и почти отговорно, че такава тъмна тъмнина Царството не било виждало никога преди! Поданиците се примирили с тъмнината и решили, че това е чудесен повод да се наспят поне за една нощ в годината, вместо да ходят на среднощни разходки. Принцесата, която освен че била прелестна и омайна,…

Continue reading

Имало едно време едно приказно Царство. Високи били замъците му, с островърхи кули, на които облаците си закачали елеченцата, когато си играели на “прескочи дъга”. С прекрасни, древни дървета, китни поляни, синеоки езера и бързоструйни реки. В това чудно Царство, най-чудното нещо била неговата Принцеса – очарователна, пленителна и омайна, остроумна и сладкодумна. В нейното Царство всяка работа се превръщала в удоволствие, защото за всяко нещо, за всеки занаят, Принцесата си имала отлично подготвени придворни Майстори. Освен придворните шивач, готвач, фризьор, учител по танци, пекар, сладкар, поет, портретист, чистач на полилеите, дресьор на соколи и музикант,.. в това царство имало и една много специална длъжност – придворен Фенерджия. В края на всеки ден, когато слънцето отивало към заник и огрявало прозорчето на една от по-ниските…

Continue reading

Щастието е, казват, в дребните неща… Да се събуждаш до влюбени очи и да заспиваш вечер в грижовни ръце… Да получаваш сила в слабостта и опора в трудни времена… Да кихнеш и да има кой да ти каже “Наздраве!”… Да счупиш нещо на хиляди парченца и да има кой да ги събере, за да не се порежеш… Да разсипеш нещо мърляво и да има кой да го избърше вместо теб… Да имаш с кого да помълчиш, загледан в… без значение къде, може и просто в празното… Да имаш съмишленик за щурите неща и търпелива подкрепа в (не)обикновените неща… Да има кой да събира парчетата и да заличава следите… Щастието се крие в споделения делник, в тишината на звездната нощ, в спомените за миналото и плановете…

Continue reading

Защо продължавам да имам блог, а не го зарязах, както направиха част от любимите  ми блогъри? Защо не си направих влог, подкаст или каквото е модерно в момента? По малко причини: Писането е моето нещо. Аз вярвам, че когато правиш нещо – за работа или за удоволствие – то трябва да ти се отплаща емоционално, трябва да ти харесва, да те зарежда и да те пали. Писането прави това за мен. Работата ми е нещо, което правя с удоволствие и което ми се отплаща емоционално. Работата ми предполага общуване с много хора, ежедневно, и ми осигурява трибуна, на която да се изявявам словесно. Казват, че съществува дебит на човешкото говорене и всеки изговаря определено количество думи. Когато си изчерпи дебита – млъква. Някои от вас…

Continue reading

Всяко нещо на този свят е опасно. А, ако са замесени хора, е дваж по-опасно… Влюбването е опасно… Искреното общуване е опасно… Мисленето – то пък, изглежда смъртоносно опасно… А хората не обичат опасностите, обичат да им е сигурно… Затова спряха да общуват истински, да се влюбват, да усещат и да мислят… И животът им стана един сигурен, спокоен и безопасен… Дали?

Continue reading

Облаците са олицетворение на живота. Отношението ни към облаците е олицетворение на отношението ни към живота. Когато над главата ти е надвиснал облак и той ти се струва най-черния възможен, не можеш да предположиш, че за този, който гледа отстрани, облакът може и да е розов. Този, който гледа от друг ъгъл, пък не може да те разбере от какви черни облаци се оплакваш. А може би, ако намериш сили да направиш крачка встрани, ще установиш, че погледнат от друг ъгъл, облакът наистина не е толкова черен, колкото ти е изглеждал в началото. Затова, когато видиш черен облак, винаги си казвай “Хм, това чудо все от някоя страна е розово, само трябва да намеря от коя!” и тръгвай да я търсиш 😉

Continue reading

Тъгата не е тежка, тя не потъва. Струва ти се, че е дълбоко дълбоко в теб, но всъщност тя стои отгоре и захлупва всяка емоция и те лишава от способността ти да усещаш… Колкото повече си плакал тъжен, толкова повече площ е заела тъгата. Идва момент, в който ти става трудно да плачеш, тъгата те е стиснала здраво за гърлото… От щастие се плаче лесно – то винаги намира начин да нахлуе и да избута тъгата навън, за да си проправи път за още повече щастие – както светлината винаги успява да пробие и най-дълбоката тъмнина…  И колкото повече плачеш от щастие, толкова повече място за щастие имаш.

Continue reading

През последните 15 месеца имах много поводи да съм много тъжна. Това продължи толкова дълго, че ми позволи да мина през всички агрегатни състояния на тъгата, да свикна с нея, да я приема и опозная до степен да мога да говоря за нея с любов. Мисля, че тъгата прави хората по-добри, защото преживяването на собствената тъга помага да разбираш по-добре чуждата. Това пък ни прави по-истински и в крайна сметка – по-щастливи. Само по-красиви не ни прави… Казват, че тъгуването е процес и изпращането на тъгата не става с едно щракване на пръстите. От опит потвърждавам и си признавам, че знаейки това, по-лесно приех присъствието ѝ в живота си напоследък – обнадеждаващо е да знаеш, че има край. Всеки минава през периодите на тъга различно,…

Continue reading

Имало едно време една Принцеса, която била умна, разумна, прелестна и омайна. За съжаление на поданиците ѝ обаче, Принцесата била и много тъжна. Обикновено това не продължавало дълго, но този път из Царството започвали да се случват странни неща. Първо, настанала зима, дълга зима, тъмни облаци и лед владеели царството, слънчев лъч не можел път да си пробие, за да стопли земята и поне да подскаже на поданиците на царството ден ли е, нощ ли е. Понякога, точно когато поданиците си мислели, че е ден, на Принцесата ѝ ставало много тъжно, толкова много тъжно, че денят изчезвал и ставало по-тъмно и по-студено и от най-тъмната и студена нощ. Тогава снегът започвал да вали на ледени кубчета… Това било плашещо странно, защото в това Царство никога…

Continue reading

Миналата година, по това време, ви обещахме тази година да изядем две торти. Дано не сте ни повярвали, защото по нищо не личи да има дори и една торта, която чака да бъде изядена днес. Поне не и на този рожден ден 😉 . Сега, тържествено обещавам догодина да изядем три торти! Люлю, Контесата, Гери и Ник ще помагат – някои в правенето, други в изяждането. (Може пък някой от тях да се смили и да не чакаме цяла година… м?) Но най-вече те обещават да помагат с наглеждането на тийнейджъра, обръщането на внимание и благата приказка с него. Нали? Пожелавам си вдъхновена, пъстра и наситена блог-година!

Continue reading